Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 52

Малкият кораб се спусна и кацна почти до храстите. Капакът на един отвор се плъзна настрана, но не се появи никой. Вместо това до изуола достигнаха бързи мисли.

„Вчера се опитах да те насоча към открито поле, но сега, когато си дошъл в тази населена част, има само един начин, по който мога да ти спася живота. Ще трябва да влезеш в задното отделение и да ми позволиш да те заведа до място, където ще бъдеш в безопасност. Не, не мога да те пусна отново на свобода, но мисля, че мога да гарантирам, че няма да ти бъде причинено зло. Другият кораб се приближава! Хората на него не вярват, че си разумно същество и че си нещо друго освен заплаха за живота на хората, а няма никакво време да ги убеждавам в истината. Ако не действаш бързо, те ще те убият! Разбираш ли?“

Спасителната ракета беше вече само на неколкостотин метра и кръжеше над един съседен храсталак. Очевидно претърсваха грижливо навсякъде.

Изуолът чакаше напрегнато. Бе сигурен, че следите му са неразличими върху кишавия отъпкан сняг и имаше шанс спасителната ракета да тръгне в друга посока. Но още докато наблюдаваше, тя се издигна и се понесе право към него.

„Бързо! — достигна до съзнанието му настоятелната молба от малкия кораб. — Ще бъде много по-добре, ако не те видят да влизаш.“

Изуолът още се колебаеше. Изпитваше силно нежелание да се откаже от така трудно извоюваната свобода, дори за да спаси живота си. След това, в последния възможен момент, не размишлението върху личната му безопасност го накара да вземе решение, а онова, което бе изрекъл неговият бъдещ защитник: „Хората на него не вярват, че си разумно същество…“ Това означаваше, че човекът в чакащия кораб е единственият, който вярва. И че ако този човек бъде убит, това знание ще умре с него.

12.

Като се сниши до земята, изуолът се плъзна бързо към кораба и скочи в отвора. Вратата щракна след него, затваряйки го в тъмнината, но не и преди да види, че помещението е съвсем празно. Имаше само два малки вентилационни отвора. Той приседна на задните си крака.

Странно, осъзнаването, че няма да има непосредствена възможност да убие притежателя на жизненоважната тайна, не го разочарова особено. Той просто мрачно прие факта, че нещата ще следват своя обективен ход независимо от всичко, което бе решил да направи.

После някъде от вътрешността на кораба дойдоха мисли, които се записаха в съзнанието на човека в съседното отделение и едновременно с това предизвикаха едва доловими звуци през металната преградна стена.

— Доктор Джеймисън! Изглежда, винаги сте навсякъде преди нас. Да сте виждали случайно онова бедно малко чудовище?

Беше същото мощно съзнание, което даваше заповеди при разбития кораб преди много дни. В него имаше зле прикрита враждебност.

След кратка пауза последва любезен ироничен отговор:

— Съвсем сигурен съм, че е напуснало този район, командир Макленън.

— Наистина ли? Е, скоро ще установим. По следите му има шест кучета, съпровождани от другата спасителна ракета. Хубава свежа диря, ако се съди по скоростта им. Този път няма да спрем, докато не го настигнем, където и да е. Твърде жалко, че не успяхте да убедите специалния пълномощник, че звярът е достатъчно безобиден при опит да бъде заловен жив… но може би ще ви бъде позволено да го притежавате препариран.