Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 51

Въздушният кораб отмина, изчезна от полезрението му и излезе извън обсега на долавяне на мисли. Младият изуол остана още известно време на мястото си. Разсъждаваше напрегнато.

Беше ли това капан, замислен, за да го заловят на открито, докато е още светло?

Реши, че не. Но този човек бе от хората, отгатнали тайната на изуолите. В действителност неговото приятелство, доколкото бе истинско, бе по-опасно за расата на изуолите, отколкото смъртта на майка му и неговата собствена смърт.

Младият изуол почувства огромно нежелание да умре без бой. Той изскочи от своето укритие и се отправи срещу течението — в посоката, откъдето бе дошъл. Рано тази сутрин бе минал покрай дълбока вдлъбнатина, осеяна с остри камъни. Не беше много далеч.

Достигна я, но кракът започна отново да го боли. Без да обръща внимание на болката, той тръгна по най-непроходимия път. Скалистият терен се издигаше все повече и изуолът скоро се добра до един хребет на сто метра над потока.

Все още не се виждаше никакъв летателен апарат и никаква следа от преследвачите. Облекчен, изуолът се отправи към следващия проход в далечината.

Нощта се спускаше, когато стигна до нещо като безкрайна неприветлива пустиня. Зад него изгря почти пълната луна, а небето оживя от странни светлинки, които той започна да възприема като някаква особеност на самата планета.

Първите слънчеви лъчи го завариха капнал и с крак, който непрекъснато щракаше от болка. Но много по-обезпокояващ беше просветляващият свят пред него — морски бряг с пръснати човешки жилища и сив океан, докъдето му стигаше погледът.

Изуолът спря неуверено и се огледа. В известен смисъл това място бе от вида, който търсеше. Тук имаше много човешки създания, на които можеше да си отмъсти. Но не и докато преследвачите бяха по петите му и докато раната на лапата му пречеше на всяка крачка. Трябваше да заобиколи това селище, да се върне в планините и да се крие, докато…

Изведнъж иззад близките дървета се появи нисколетящ апарат и след миг бе над главата му. Беше същият, който бе видял предишния ден при рекичката. Изуолът хукна, но летателният апарат го следваше лесно като повтаряше всяко негово извиване или обръщане и същото ясно съзнание, което се беше обърнало към него вчера, сега излъчваше серия от резки бързи мисли.

„Аз няма да ти причиня зло. Ако исках това, вече щеше да си мъртъв. Вече си бил забелязан на няколко пъти и за твоето присъствие е съобщено. Понеже знам от коя посока идваш, успях да те намеря пръв. Но цялата тази област е нащрек и я претърсват с други кораби. Престани да бягаш или ще бъдеш открит!“

Изуолът се почувства безпомощен. Разкъсваше се между призива за предпазливост от страна на разума си и изгарящото безпокойство от факта, че не е в състояние да се изплъзне от преследвача си. Но след по-малко от минута въпросът се реши сам. Той видя пред себе си група къщи, зави да ги избегне и зърна втора ракета да се движи бавно на по-малко от миля от него. Мушна се в някакви храсти и се сви там.