Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 46

Изуолът замръзна. Момент по-късно съзря въздушната машина на по-малко от четвърт миля вдясно. Тя се спусна в долината на около миля от него, близо до оставената следа. От едната й страна се появи отвор и оттам изскочиха пет животни, които бързо се впуснаха във всички посоки. Сигурно това бяха кучетата. Тяхното нетърпение се чувстваше ясно във възбуденото им скимтене. Едно от тях намери следата му и залая. Минута по-късно и петте хукнаха към него през снега.

Прииска му се да побегне, накъдето му видят очите, но след кратък размисъл се закатери по скалистия ръб към планините, далеч от изгряващото слънце. Не беше лесно и докато вървеше с неуверени стъпки — ту тичешком, ту с бавни крачки, ту внимателно прескачайки опасни пукнатини — изуолът имаше неприятното чувство, че кучетата тичат право към него. Или че всеки момент техните господари, хората, ще се извисят над главата му и ще го застрелят. В съзнанието си видя втора въздушна машина да взима други кучета по-назад по следата и да ги пренася по-напред до нова, по-близка до него точка.

Изуолът бързо се спусна по стръмния склон и променяйки посоката, пресече една тясна долина, като машинално избягваше по-лекия път и инстинктивно заличаваше следите си, където бе възможно. Обаче нямаше никаква представа къде да се скрие. Понякога лаенето на кучетата отслабваше от огромното разстояние или се губеше в затрупаните със сняг долини, но звукът винаги се връщаше и го подтикваше да принуждава умореното си тяло да прави ново усилие. Когато червеникавото слънце най-сетне започна да потъва между два далечни остри върха и дългите сенки потъмняха, изуолът уморено установи, че засега е вече в безопасност.

Точно този момент беше чакал. С големи скокове се понесе през хълмистата местност под прав ъгъл на курса, който беше следвал, а после направи кръг и се върна на собствената си следа.

След малко, от сравнителната безопасност на едно покрито с храсти възвишение, той погледна в долината и видя двете кацнали машини. Мънички фигурки на хора се движеха в снега около тях, а малко настрана, подслонени до отвесна скала, се хранеха кучетата. Ловците, изглежда, бяха направили лагер за през нощта.

Изуолът не чака, за да се увери, а щом сенките на приближаващата се нощ се удължиха, се спусна по склона. Трябваше да направи голям завой, защото вечерният вятър беше променлив, но най-сетне стигна незабелязан до върха на отвесната скала.

Взря се с горящи очи надолу в десетте кучета. Те бяха вързани на група и някои вече спяха върху снега. Ужасна чужда миризма се носеше от тях и изуолът се досети, че като група са опасни. Но ако успееше да ги убие, щеше да се наложи да докарат по въздуха други и той щеше да има време да изчезне в тези обширни гори и планини.

Но трябваше да ги убие бързо. Хората можеха да изскочат за секунди от корабите и да го атакуват с неотразимите си оръжия.

Тази мисъл го изпрати с трясък надолу по склона по-бързо дори от лавината, която събори.

Първото куче го видя и скочи. Той долови изненадата му, чу острия предупреждаващ лай и почувства внезапната пустота в мозъка му, когато му видя сметката с един съкрушителен удар. Извъртя се и посрещна с челюсти второто, което тъкмо се хвърляше към врата му. Зъбите, които биха могли да пробият метал, щракнаха в кръвожадно здрава захапка. В устата му рукна кръв, смърдяща и неприятна на вкус. Той я изплю със слабо ръмжене и се обърна срещу осемте останали. Посрещна първото с вдигната, бронирана с остри нокти предна лапа.