Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 44

На два пъти се заравя в снега, та търсещите светлинни лъчи, осветяващи ръба, да не го открият. После хвърли поглед назад и зърна нещо, от което надеждите му спаднаха до нулата. Спасителната ракета се носеше над ръба право към него и половин дузина търсещи лъчи се разперваха като ветрило към земята и образуваха много трудни за избягване светлинни ивици. Единственото убежище, което можеше да го скрие, бе група дървета, но те бяха твърде далеч отпред и нямаше да ги стигне навреме. След секунди спасителната ракета щеше да бъде над него.

Наблизо имаше големи скални блокове, зарити наполовина в снега. Изуолът събра всичките си сили и скочи върху най-близкия, така че да не остави следи в мекия сняг, а от него се хвърли право долу сред скалите, подпъхна крака под тялото си, мушна глава в снега, изви гъвкавия си гръб в неестествена гърбица и замря.

Не можеше да види светлините на ракетата, но от мислите на наблюдателите в нея разбра, че не са го открили. Очевидно пилотът бе във връзка с командира при разбития кораб и одевешната ситуация се повтаряше, само дето този път мислите на пилота бяха тези, които стигаха пряко до изуола.

— Не виждам как би могъл да се измъкне, сър, но от него няма никаква следа.

— Сигурен ли си, че не се е отклонил някъде от ръба?

— Да, сър. Снегът е дълбок и от двете страни. Не би могъл да се отклони, без да остави следи. А няма никакво място, където да се скрие. Почакайте минутка. Точно отпред има група дървета и храсти — единствената наоколо. Не съм сигурен дали светлината на прожекторите ще може да проникне през нея, за да…

— По-добре се приземи и го потърси. И, за Бога, внимавай! Дадохме вече достатъчно жертви.

Изуолът се поотпусна, но не излезе от вдлъбнатината, която бе направил в снега. Той се топеше от топлината на тялото му и вдлъбнатината се разширяваше и го разкриваше, а шестте му крайника мръзнеха в леденостудената вода. В тропическия свят, от който произхождаше, водата беше в изобилието бе или хладка, или гореща. Младият изуол жадуваше за родния си свят с цялото си същество.

Внезапно той застана нащрек. Хората се връщаха към ракетата си.

— Няма го, сър. Прегледахме всичко педя по педя.

— Добре, Паркър. Обиколи още няколко пъти района от по-голяма височина и виж дали има някакво място, където би могъл да се скрие. Свържи се и с другата ракета. Тя трябва да е вече на път за базата. Кажи им веднага, щом заведат ранените в болницата, да се върнат тук с ловджийските кучета. Директорът твърди, че може да осигури десет. С тях ще можем да проследим това младо чудовище, независимо дали е оставило следи, или не. Гарантирам, че и шестте му крака ще окапят от тичане!

Изуолът наблюдаваше напрегнато как ракетата излита и се отправя наляво, набирайки височина. Щом тя се отдалечи на безопасно разстояние, той изскочи на ръба, изтича до дърветата и се подслони под големите им увиснали клони. Тук щеше да бъде в безопасност, докато кръжащата ракета напуснеше околността.

Пет минути по-късно вече беше на скалния ръб над обширната долина, която се извиваше смътно в далечината. Тук имаше много повече дървета, теренът бе пуст и начупен, покрит със сняг, и слабо проблясваше в безлунната звездна нощ. Наляво небето слабо пламтеше от някаква странна пулсираща светлина. Тя можеше да означава всичко в този странен свят, но можеше и да е доказателство за човешко селище. Тази посока трябваше да се избягва.