Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 45

Изуолът скочи от перваза и се спусна в долината с равномерен бърз ход. Тук снегът беше по-твърд и той откри, че може да продължи, без да оставя дълбоки следи, особено ако заобикаляше преспите. Това щеше да направи невъзможно за човешките същества да го следват по въздуха или поне щяха да бъдат ограничени от скоростта на кучетата. Образът на последните не беше ясен, но изуолът беше подразбрал, че те са по-малки от човешките създания и по-малко интелигентни от тях. Но че към миризмите са също така чувствителни като него.

10.

Сивата дневна светлина бавно заля гористите снежни хълмове и младият изуол спря за почивка. Избра скрито кътче под надвиснал перваз и се подслони там от щипещия вятър. През дългите нощни часове бе устоял на неприятния студ чрез непрекъснато тичане и неговата превъзходна телесна машина бе снабдявала крайниците му с достатъчно топлина. Сега обаче се сви с притиснати към тялото крайници и не можа да задреме, докато не затопли достатъчно повърхността на заобикалящите го скални стени.

Една боязлива мисъл докосна съзнанието му — отчасти боязлива, отчасти любопитна, но най-вече наивна. За момент, полубуден, той си помисли, че това е негово собствено усещане.

Отне му само миг да отхвърли това предположение и се стресна, когато установи, че става дума за чуждо умствено натрапване. Отвори очи.

Един елен хрупаше оскъдните туфи кафява трева, които бе разровил на склона под него. Въртеше очи и излъчваше смесица от копнеж за храна и страх.

Храна? С жадни очи изуолът започна да изучава съществото и да оценява шансовете си да го убие. Снегът между тях варираше по дълбочина и твърдост, значи стремителността на атаката трябваше да дойде от началния му скок. Изуолът изтегли внимателно крака изпод тялото си, потърси по-здрава опора и се напрегна…

Месото ставаше за ядене, но не му хареса. Той гълташе бързо и на няколко пъти зарови муцуна в снега, та ледената влага да изплакне вкуса и дъха на кръвта. Плакнеше за пореден път устата си, когато в неподвижния въздух се раздаде някакъв звук.

Животински лай!

Идваше от много далеч, но в него имаше и слаб оттенък на мисъл, човешка мисъл, човешко намерение. Обезпокоен, изуолът се досети, че това са ловджийските кучета и че преследването е започнало.

Скочи на ръба, откъдето се откриваше по-добра гледка. Изправи се на задните си крака и протегна шия. От тази височина можеше да види на известно разстояние в долината собствените си дири от нощес. Пътят, който беше следвал, личеше ясно в снега. Не можеше да бъде сбъркан. Дори беше съвсем лесен за намиране. Той се поколеба за миг, после понечи да хукне, но внезапно по снега премина някаква сянка.