Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 42

В помещението глухо звучаха, отскачаха като полудели от изкривените стени и безнадеждно се изопачаваха нечии слова. Не че можеха да означават нещо за изуола. Но мисълта зад тях беше ясна и съзнанието на човека, който я оформяше, съдържаше огромно облекчение.

— Всичко е наред, командире! Той е мъртъв!

Чу се странен шум от тътрене, после топуркане на няколко чифта крака върху метал.

— Какво имаш предвид? — попита друг глас, много самонадеян. — Искаш да кажеш, че големият е мъртъв, нали? Дай ми фенера.

— Да не допускаш, че малкото…

— Нищо не можем да приемем за даденост. И не е толкова малко. Тежи над двеста кила и по-скоро бих предпочел да срещна бенгалски тигър. — Няколко светлинни лъча започнаха да се движат методично из помещението. — Надявам се само още да не е излязло навън. Има толкова дупки… Карлинг! Мини с двадесет души от другата страна на кораба и освети ей онази, най-голямата дупка. Не забравяй да огледаш снега за следи, преди да го отъпчеш! Какво има, Даниелс?

Вълна на ужас и отвращение се излъчваше от съзнанието на третия човек.

— Това е… това е Бренсън, сър… поне каквото е останало от него. Там, до стълбата.

Емоциите на този човек незабавно бяха споделени в различна степен и от другите. Последва общо умствено вцепенение и вълна от ожесточена ярост, която накара младия изуол да се свие в скривалището си.

— Я! Звярът не е умрял от катастрофата. Кожата му е обгоряла. И вижте решетките на клетката. — Последва догадка за случилото се, после: — Разбира се, ако младият се е скрил под майка си, е бил размазан — завърши Макленън. — От друга страна… Паркър!

— Да, сър! — Любопитно, тази мисъл-отговор не дойде пряко, а бе доловена от изуола едва след като се бе записала в съзнанието на командира. Следователно източникът бе на известно разстояние и връзката бе механична. Изуолът усещаше, че такива неща са възможни.

— Докарай спасителната ракета точно над главната пукнатина на корпуса. Спусни примка върху средния крак на този звяр и го преобърни. Карлинг, видя ли някакви следи около кораба?

— Не, сър.

Те я преобръщаха! Той замръзна, почти ослепен от усилващата се светлина на прожекторите, но в следващия момент светлината отслабна и едновременно с това тежкото тяло на майка му му изкара въздуха. Очевидно се беше изплъзнало. Изуолът лежеше и с мъка си поемаше дъх. До съзнанието му достигаха нетърпеливите указания на Макленън.

— Паркър! Придвижи спасителната ракета още напред и намести примката по-добре… Да, така ще стане. Опитай отново.

Още веднъж служещото му за убежище тяло на майка му започна да се повдига… и продължи да се повдига. Младият изуол се сви, поемайки с мъка въздух в измъчените си дробове. Всеки момент хората щяха да отличат неговото тяло от по-голямото. После щеше да дойде ужасната болка… от същия огън, който бе убил майка му, но много пъти по-силен.