Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 39

— Слушам, сър! — отвърна Карлинг и се обърна да излезе.

— Момент! — спря го Макленън. — И запомни, много е важно изуолите да не пострадат, освен ако не бъдат изпуснати. Докарването им тук е свръхважна мисия и правителството ги иска по възможност живи. Никой да не влиза в разбития кораб, докато не пристигна там. Това е всичко. Бренсън!

Вторият офицер — младеж с бледо лице, замръзна целият в слух.

— Да, сър!

— Слез долу с двама души и се погрижи всеки люк над главния трюм да бъде затворен и застопорен. Това може би ще задържи известно време тези зверове, ако трюмът се продъни. Ако оцелеят след катастрофата, трябва да са поне замаяни. Тръгвай и да си при спасителните ракети до пет минути не повече!

— Слушам, сър! — каза побледнелият още повече Бренсън и изчезна.

Макленън имаше да върши жизненоважни неща, да спасява ценни документи. После дойде време за напускане на кораба. Когато приближи централната станция за спасителни ракети, вече се чуваше свиренето на въздуха по външната обвивка. Карлинг нервно отдаде чест.

— Целият екипаж е на борда на спасителните ракети, сър, освен Бренсън.

— Да го вземат дяволите! Какво прави още долу? А хората, които трябваше да вземе със себе си?

— Очевидно е отишъл сам, сър. Всички останали са тук.

— Сам ли? Какво, по дяволите… Изпрати някой да го доведе! Не, няма значение… Аз ще отида.

— Извинете ме, сър! — Лицето на Карлинг беше загрижено. — Няма никакво време! Ако не се отделим до две минути, обтичащият кораба въздушен поток може да ни смаже! Освен това… относно Бренсън има нещо, което явно не знаете, сър. Той не беше подходящият човек за изпращане долу.

Макленън го погледна втренчено.

— Защо? Какво има?

— Неговият по-голям брат беше в колониалния патрул, разположен на Планетата на Карсън и бе разкъсан на парчета от изуолите.

Младият изуол чу страховитото ръмжене на майка си и после до него достигна нейната мисъл, твърда и ясна като кристал:

„Бързо под мен, за да спасиш живота си! Двукракият идва, за да убива!“

Двестакилограмовото тъмносиньо чудовище скочи като мълния от своя край на клетката. Хватателните лапи с остри като бръснач нокти изщракаха звънко върху стоманения под и в следващия миг той беше в тъмнината под нейното огромно тяло. Вмъкна се във вдлъбнатината от отдръпната плът, направена специално за него, и се вкопчи с шестте си крайника в нейната гъвкава и невероятно жилава кожа, така че независимо от буйността на движенията й да бъде в безопасност дълбоко в гънките между големите коремни мускули.

„Припомни си всички неща, които ти говорих — появи се отново нейната мисъл. — Надеждата на нашата раса е в това хората да продължават да ни мислят за зверове. Загубени сме, ако заподозрат нашия разум! Запомни, че твоите най-големи слабости са тези на младостта. Ти обичаш живота твърде много, но ще трябва да приемеш смъртта, ако се появи възможност да услужиш на своята раса като умреш.“