Читать «Войната срещу рулите» онлайн - страница 37

Небето и повърхността, на която се намираха, бяха по-светли, по-ярки. Дори скалите не изглеждаха така безжизнени и черни като вчера. Вятърът усилваше усещането за живот. Утрото изглеждаше весело след черната нощ, сякаш надеждата се възраждаше отново.

„Тази надежда е фалшива — помисли Джеймисън. — Боже, спаси ме от упоритото чувство за дълг на една почтена жена. Тя възнамерява да ме нападне.“

И въпреки това нападението й го свари почти неподготвен. Той улови проблясването на ножа с крайчеца на окото си в последния момент и рязко се отдръпна. Силата й го удиви — ножът закачи ръкава на костюма му и направи дълъг цяла педя разрез в твърдата метализирана материя. Джеймисън се отдръпна по скалния перваз и изрече задъхано:

— Вие сте голяма глупачка. Не знаете какво вършите.

— Много добре знам! — отвърна тя, дишайки тежко. — Трябва да ви убия и възнамерявам да го направя въпреки вашето красноречие. Вие сте самият дявол по приказки, но сега ще умрете.

Тя пристъпи напред, а той я остави да се приближи. Имаше един начин за обезоръжаване на човек, атакуващ с нож, при условие че методът е непознат на атакуващия. Тя се приближи мълчаливо към него. Свободната й ръка го сграбчи и това бе всичко, от което се нуждаеше той. Просто проклета аматьорка, която не знае, че нападателите с нож не се опитват да хващат. Джеймисън посегна към нанасящата удара ръка, улови я здраво и с всичка сила дръпна жената. Тя профуча покрай него, завъртяна от собствената си инерция и от силното дръпване. Джеймисън се извърна заедно с нея и в последния момент я оттласна от себе си. Тя се врътна като пумпал и се помъчи да запази равновесие, балансирайки по ръба на пропастта, но неравният терен й попречи. Джеймисън я достигна с един скок, улови я да не падне и изтръгна ножа от изтръпналите й пръсти.

Барбара го погледна и очите й внезапно се напълниха със сълзи. Джеймисън с облекчение видя, че студеното й изражение е изчезнало и че тя отново е жена, а не убиец. На далечната Земя той имаше своя собствена, не по-малко емоционална съпруга и от личен опит знаеше, че Уитман се бе предала и отсега нататък опасността щеше да идва от недружелюбната планета, а не от неговата спътница.

Цялата сутрин Джеймисън оглеждаше небето. Барбара Уитман очевидно не очакваше никаква помощ, но той бе на друго мнение. На запад Планетата на Карсън потъваше зад синия тъмен хоризонт на луната. Повтаряше се един вековен цикъл. Силният вятър замря и над дивата, фантастична земя се възцари спокойствие.

Около пладне той забеляза онова, което бе търсил през всичките сутрешни часове — една движеща се точка в небето. Тя идваше все по-близо и приемаше очертанията на малък самолет.

Самолетът се спускаше, кръжейки, и Джеймисън с облекчение видя, че е от неговия боен кораб. Един офицер отвори люка и викна:

— Търсихме ви цяла нощ, сър. Защо не сте взели някаква екипировка, чрез която да можем да ви открием?