Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 47

Беше висока, солидна жена, предполагам, на около четиридесет и пет, с едър бюст и с невероятно изправена стойка. Имаше бледо, пълно лице, чиято пълнота изглеждаше прекалено неестествена от светло оцветената й коса, спускаща се настрани върху подложките на раменете й, както и от стегнатата й, твърдо колосана яка, прихваната с красива игла. Дрехите й бяха прости, дори строги: сива права пола и бяла блуза, върху която висеше тънката верижка на пенснето й. В този си вид тя без съмнение изглеждаше точно като истинска лейди плюс онова, което някога е била — училищна възпитателка. Бях чувал мама да казва, че едно време тя е преподавала в училището за момичета „Света Ана“. В дадения момент за мен тази жена представляваше твърде страховита личност дори само заради явната сдържаност на маниера й, което определено я разграничаваше от далеч по-жалката действителност, част от която бях аз.

— Извинете, госпожице, но аз счупих стъклото ви.

— Така изглежда. — Тя заговори с висок, ясен глас и акцент, неприсъщ на Ардфилън, но въпреки това оказал ми такова въздействие, което местният изговор не би могъл да предизвика по никакъв начин. — Поне ти прави чест, че идваш да си признаеш доброволно.

Приех незаслужения комплимент с мълчание.

— И как стана това?

— Ами аз хвърлях, госпожице.

— Млади момко Керъл… предполагам, че ти си младият Керъл… не се обръщай към мен, сякаш съм момичето от магазина. Можеш да ме наричаш госпожица Гревил, поне докато отношенията ни не станат по-близки. И какво хвърляше?

— Камъни, госпожице… Гревил.

— Камъни! О, боже, какви непристойни навици. Нямаше да имам нищо против, ако бе счупил прозореца ми с топка. Но с камъни! Защо?

— Ако искате да знаете — отвърнах аз, вече започнах да се окопитвам, — хвърлям, защото мога да се целя много добре. Мога да ударя който стълб посочите от другата страна на пътя.

— Наистина ли? — възкликна тя с явен интерес.

— Да ви покажа ли?

— О, не. Не с камъни. — Жената замълча за момент. — А не хвърляш ли с топка?

— Не, госпожице Гревил. Аз нямам топка.

Тя ме изгледа проучвателно, почти със съжаление, след което ми каза да седна и излезе. Докато я нямаше, аз седях на ръба на една табуретка и се оглеждах наоколо. Голямата стая ме объркваше и същевременно ме изпълваше със страхопочитание. Вътре имаше странни мебели, каквито не бях виждал никога досега, не тъмни и блестящи от френската политура, а в много по-блед нюанс, с цвят на мед — столовете със седалки, изплетени на цветни ивици, един вграден шкаф, в който се виждаха порцеланови съдове, украсени в жълто и златисто, килимът с основен сив цвят и централни фигури в пепеляворозово. Имаше и цветя около прозореца, а също и в голямата синя ваза върху пианото, което, без да има някаква прилика с нашето, беше дълго и плоско.

Погледът ми се плъзна към камината, върху която стояха подредени голям брой малки сребърни купи, когато госпожица Гревил се върна обратно в стаята.