Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 45

Трябва да призная, че макар и да бях възнаграден за познанията си по общите предмети с прехвърлянето ми в трети клас, където учителката ми, сестра Маргарет Мери, изглеждаше готова да направи много за моята особа, на мен определено ми липсваше моят стар приятел Карфицата и като цяло не бях особено очарован от новото си училище. За да стигна до улица „Клей“, трябваше да извървя доста дълго разстояние по един околен път, който минаваше през подножието на хълма, пресичайки най-бедния район в градчето, представляващ в действителност работническият квартал на Ардфилън. Тук на тясна уличка, с някаква жилищна кооперация насреща, се намираха помещенията на „Света Мери“ — църква, училище и свещеническа къща, всичко това, помещаващо се в една постройка от груби червени тухли, конструирана практично, но същевременно ясно показваща своето строго предназначение. Освен това сред болшинството от децата в училище се забелязваха явните белези на бедняшко потекло. Те почти без изключение произхождаха от мизерния работнически квартал, намиращ се в непосредствена близост до църквата, като много от тях бяха деца на презрените ирландски преселници, дошли да работят на картофените полета в района на Клайд, и повечето за съжаление се намираха в много окаяно състояние. Тези деца играеха своите странни самоделни игри на пренебрегнатите, които аз не разбирах, използвайки за целта лъскави камъчета, тенекиени кутии, издраскани с тебешир стени, топки, направени от хартия и парцали и привързани с всякакви конци и канапи.

Истината беше, че католиците от Ардфилън имаха средства да изпратят децата си да учат в други училища — в Академията в Левънфорд или в йезуитския колеж в Уинтън, макар, разбира се, никога да не можеха да си позволят местния „Бийчфийлд“, учреждение, изключително само за привилегировани и оставащо недостижимо за останалите. И така, въпреки добрината, с която бях посрещнат там, основният ефект, който „Света Мери“ оказа върху мен, бе дълбоко депресивен. Моментално ми бе натрапено и после се доразви от само себе си чувство за обществена малоценност, наподобяващо дълбока душевна рана и дължащо произхода си на моята религия. Когато се опитвах да прехвърля част от терзанията си върху мама, която си имаше свои, далеч по-сериозни занимания, тя обикновено се опитваше да ме успокои.

— Но това, скъпи, е само за твое добро, а и то няма да продължи дълго. Просто за момента трябва да приемеш положението такова каквото е.

Липсата на приятелство бе най-голямото изпитание за мен. Използвам такава дума, тъй като вече бях започнал да научавам някои характерни изрази от живота на светците. Колкото и голяма да беше моралната им благонадеждност, мама не можа да се убеди вътрешно да ми разреши да се отнасям приятелски с момчета, които, както се изразяваше татко, „носеха съдрани панталони на задниците си“. И така, чувствайки се ни риба, ни рак, по време на свободните си часове аз се мотаех наоколо, обхванат от скука, и самота.