Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 48

— Вземи ето тази. — Станах и тя ми подаде една топка. — Тя има своя история, която вероятно няма да те заинтересува. Принадлежеше на брат ми.

— Онзи с греблата ли? — попитах, почувствал се ентусиазиран.

— Не, не. Не този с водните спортове. Другият, по-малкия.

Жената се усмихна разсеяно и въпреки това не недружелюбно, но за мое голямо съжаление аз безпогрешно разбрах, че това бе усмивка на отпращане. Първоначално нямах желание да идвам, а сега, макар и странно, не ми се искаше да си вървя. Нейните загадъчни изрази за този с водните спортове и вероятно за другия със земните ме заинтригуваха силно. Направих усилие да продължа разговора:

— А на вашия по-малък брат няма ли да му трябва топката?

— Сега вече не му трябва нищо — отвърна безлично тя. — Беше убит преди две години при Спайън Коп.

— О, госпожице Гревил — възкликнах аз, обхванат от изблик на съчувствие, — той е дал живота си за краля и родината.

Тя ме изгледа с неизразимо отвращение.

— Недей да се държиш като някой малък сантиментален глупак, защото в противен случай нашето кратко и случайно запознанство може да приключи дотук.

И госпожицата позвъни със звънеца, за да бъда изведен.

Майка ми, макар и останала неприятно изненадана, че съм забравил да предложа пари за счупения прозорец, прояви едновременно интерес и удоволствие, когато й разказах по-подробно за моята визита, от която тактично пропуснах да спомена последната фраза. Още от момента на нашето пристигане тя проявяваше учтиво любопитство към нашите съседи. Само че при по-подробен преглед се оказа, че топката май беше твърде безполезна. Твърда, покрита с кожа, съшита с ръчен шев, тя нито подскачаше, нито по някакъв друг начин откликваше на опитите ми да я използвам за игра. Същата вечер я показах на татко.

— Това е топка за крикет — обясни ми той. — И с нея е било играно.

— Госпожицата е обяснила на Лорънс, че това е топка със собствена история — намеси се мама с явен интерес.

— Без съмнение! — Татко отправи към мама една иронична усмивка. — Според агента за недвижими имоти тази жена сама по себе си е една невероятна история. Едно време семейството й било заможно. Имали голямо имение близо до Челтънъм. Но баща й прахосал по-голямата част от него и тя се захванала с преподаване — отначало в колежа в Челтънъм, а после в „Света Ана“. Но сега вече се е отказала.

— Чудя се защо ли? — рече мама замислено.

Татко се усмихна още по-озадачаващо.

— Склонен съм да вярвам — измърмори той с възможно най-прилежен тон, — че с част от своите прояви тя загатва за някои дребни о-со-бе-нос-ти в характера си.

Той придаде на тази дума една специфична интонация, присъща за текста на популярна от онова време песен, която започваше така: „О-у, не е ли тя о-со-бе-на?“.

— Глупости — възкликна мама отбранително. — Това са само клюки. На мен тази жена ми изглежда напълно съвършена лейди и освен това е била изключително мила към Лори. Когато се срещнем следващия път, възнамерявам да й се поклоня и да й благодаря за това.

По такъв начин благодарение на счупения прозорец започна оказалото се впоследствие от голямо значение запознанство с госпожица Гревил.