Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 49

Девета глава

Благодарността, коректна във всяко едно отношение и дори малко резервирана, която мама поднесе на госпожица Гревил няколко дни по-късно, бе приета с много благоприятен отклик. Нашата съседка, живееща сама и очевидно притежаваща ограничен кръг приятели, изглеждаше склонна да прави нови запознанства. Тя се обади и остави визитката си. Десет дни по-късно мама отговори на обаждането й и бе поканена на следобеден чай — едно угощение, от което се завърна зачервена от удоволствие и изпълнена с вълнуващи новини.

Госпожица Амелия Гревил, докладва тя пред татко и мен по време на вечерята, била очарователна и изключителна — мама силно наблегна на тази дума — лейди. Мебелировката и сервизите, които останали от семейния й дом близо до Челтънъм, били прекрасни, всъщност всичко в къщата било подбрано с изящен вкус. Тя била артистична натура, много увлечена по музиката, свирела на чело и се надявала да осъществи провеждането на съвместни дуети с мама. По природа ентусиазиран ботаник, тя й показала своя чудесен хербарий от диви цветя. Често пътувала до Швейцария — да се катери. Родителите й били починали. Имала двама братя, които завършили Итън, единият от които бил жив и имал ферма в Кения. Тя ходела на църква в „Свети Джуд“ — място, посещавано най-вече от англиканци, и следователно имала положително отношение към католиците. Тя била най… Изведнъж, срещайки погледа на татко, фиксиран в нея с много по-изразително чувство от иронично снизхождение, мама внезапно спря да говори.

— Да — рече тя, изчервявайки се леко, — дамата беше много мила с мен. Но дори ако изцяло се абстрахирам от този факт, аз наистина я харесах. И знаеш ли какво, Кон? Чувствам липса на приятелка, особено сега, след като по цял ден съм само с теб.

— В такъв случай много се радвам, че си намерила — отвърна благосклонно татко, — само недей… ами недей да проявяваш много настоятелност, девойко.

Аз въобще не бях съгласен с татко. Госпожица Гревил ме беше заинтригувала дълбоко. Всъщност дори придобих навика, след като се връщах от скапаното училище, да се мотая из предната градина с надеждата — която съвсем скоро се оказа илюзорна — да привлека вниманието й.

Мислейки си за онези очарователни сини гребла, аз произнесох на глас тъжно и замислено:

— Трябва да е приятно да имаш брат в училище като Итън, дори и самият ти да не си ходил там.

Татко се засмя, сякаш бе открил нещо в забележката ми или в начина й на казване, което го беше развеселило:

— Не се притеснявай, момчето ми. „Света Мери“ е само междинна спирка. Съвсем скоро нещата ще се развият в много благоприятна светлина за теб.

Тези дни той беше в отлично присъствие на духа. Промяната на въздуха несъмнено му бе повлияла благотворно. Татко също така с огромно удоволствие се наслаждаваше на експресната железопътна връзка между Уинтън и Ардфилън, за която имаше сезонен билет за първа класа. Така че баща ми се издигаше все по-нагоре и в думите му безпогрешно се долавяха открити загатвания за просперитет, което си личеше и от маниерите му на добре издокаран господин. Той изглеждаше напълно възстановен от онова негово странно премеждие на брега на реката в Ардънкейпъл и не пропускаше да ни напомни, че тези щастливи резултати се дължат основно на големите му усилия. Когато напускахме Ардънкейпъл, доктор Дъти му бе дал нещо като писмо за представяне пред един негов колега от Ардфилън. Това бе доктор Юин — едно слабо, изгърбено, стъпващо леко, застаряващо дребно човече с хлътнали бузи и гъста сива брада, винаги внимателно подравнена до последния косъм. С мълчаливото си придвижване, почти само на пръсти, поведението му безусловно се приемаше за изключително професионално; също бе известен и като умен човек.