Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 44

Малко по-нагоре по хълма „Принс Албърт Теръс“ се наслаждаваше на добрата обстановка, обкръжен от няколко великолепни съседни постройки, и макар славата му да бе малко поизбледняла с годините, той все още съумяваше да поддържа значителна част от едновремешната си елегантност. Състоеше се от определен брой големи, луксозни мезонети с отделни и просторни апартаменти над тях, построени от гладко изрязани каменни блокове в един полуджорджийски-полувикториански стил с изискани двойни входни портали и широки еркерни прозорци. Тези мезонети бяха с функционално разпределени стаи с високи тавани, а пред тях се ширеше грижовно поддържана, с красиви орнаменти градина, преминаваща откъм задната страна на сградите в уединението на просторна поляна, цялата оградена от висока тухлена ограда.

Естествено, ние не можехме да се издигнем до равнището на това великолепие, но все пак разполагахме с достатъчно просторно жилище на горния етаж, апартамент номер седем, целият прясно боядисан, със сменени, нови тапети, където срещахме бъдещето, изглеждащо така благоприятно настроено към всички нас и особено към татко, който, откликвайки на промяната на сцената и на кристалночистия въздух, вдишван от него с пълни гърди по време на упражненията му пред прозореца сутрин и вечер, бе преизпълнен с оптимистични очаквания.

Въпреки всичко аз чувствах леко безпокойство от напълно непознатото досега променено изражение, застинало върху лицето на мама, докато тя спираше тук и там по време на подреждането на новия ни дом. Това бе едва доловимо терзание, което тя се опитваше да прогони с усмивка винаги щом забележеше, че я наблюдавам.

В Ардфилън нямахме никакво извинение за неделно лентяйстване. Разполагахме с двойна възможност за посещения в долната част на градчето, предоставена ни от църквата „Света Мери“ и нейното енорийско училище на улица „Клей“. Дори нещо повече — първата личност, посетила дома ни през един следобед, която със своята открита дружелюбност и непреднамерена чаровност ни спечели изцяло за каузата си, бе младият енорийски свещеник отец Макдоналд, родом от планинското графство Инвърнесшиър, който бе завършил великолепния колеж „Блеър“ в Абърдийн.

Ангъс Макдоналд беше такъв тип човек, който, както се изрази баща ми, не можеше да не бъде харесан дори и от най-непоколебимия оранжист. Мама, чувствайки се леко уплашена от свещениците, които тя никога досега не бе имала възможност да види от такава непосредствена близост, не можеше да повярва на очите си, когато след чая нашият гост се изправи и за мое нескрито удоволствие ни демонстрира танцувалните си възможности, като изигра един техен народен планински танц. След още малко време, прекарано в приятна атмосфера, когато моментът вече явно е бил подходящ, под влиянието на неговото тактично убеждаване и с помощта на определени технически нагаждания, които аз почти не разбрах, бяха извършени някои формални промени по отношение на брака на родителите ми, които привидно ги помириха в духовна праведност. Дори нещо повече — без по какъвто и да е начин да възнегодува от неадекватността на оскъдните ми религиозни познания, които действително бяха повече от мизерни, той предложи в настоящия момент поне да посещавам енорийското училище. Така още на следващата седмица бях изпратен на разположение на „Света Мери“.