Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 41

Мама не отговори. Устните й се събраха с изражение по скоро на твърда решителност, отколкото на примирено покорство. Тръгнахме отново по пътя и макар от време на време да хвърляше по някой поглед към татко, в очите на мама вече не се четеше онази щастлива отвеяност и тя продължи да мълчи упорито, докато не се прибрахме вкъщи.

Тази кашлица на татко се проявяваше периодично, особено във влажно време. Към нея той се отнасяше с пренебрежително високомерие, наричайки я „леки прояви на бронхит“, като дори я приемаше с някакво чувство на собственическа гордост, сякаш това, охарактеризирано като „моите бронхиални склонности“, бе едно добродетелно качество, присъщо само на него. Тя бе частично облекчавана от негови собствени билкови процедури, но се беше настанила нежелана в живота на семейството ни и бе приета като някаква съществуваща даденост и естествено природно явление въпреки епизодичните протести на майка ми. Нямах мнение по този въпрос, нито пък в дадения случай го свързах с онова абсурдно малко аленочервено петънце, което сам татко прие така, сякаш бе нещо съвсем невероятно или поне така маловажно, че веднага след като се завърнахме у дома, свиркайки си с уста, аз, заедно с Черньо, се отправих към фермата да донеса млякото — едно вечерно задължение, което сега бе прехвърлено на мен.

В краварника доенето още не беше приключило и в продължение на около двайсет минути, докато горещото мляко църкаше и се пенеше в кофата, аз стоях и чаках, забавлявайки се с лудориите на котарака, като го наблюдавах как лови и после излизва пръските мляко, изплискали се върху каменния плочник.

Прибирайки се с небрежна походка по пътя за вкъщи, аз бях напълно неподготвен да видя двуколката на доктор Дъти, спряна отвън пред къщата, и се стреснах още повече от нея, виждайки вече запалените й фенери, които дръзко разкъсваха мъглявия здрач с ярката си светлина и сякаш изтъкваха самоличността на селския доктор, гледайки изцъклено към мен с огромните си очи.

Този доктор Дъти беше страховита личност, и то не само за мен. Той бе свиреп възрастен мъж с червендалесто лице, минаващ седемдесетте, неизменно облечен в бричове от рипсено кадифе, лъскави кафяви гамаши и торбесто сако от велур, който, подобно на планински бивол, с тежки стъпки влизаше и излизаше от стаите на болните, заявявайки диагнозите си с глас, сравним единствено със сирената за мъгла на фара при Ърскин, като във всяка изречена от него дума бе вложена такава вътрешна енергия, че когато идваше на посещение при мен, почти винаги бях обливан с пръски от слюнки по бузите си. Според всички неписани канони на романтичната художествена проза този груб, недодялан външен вид трябваше да таи в себе си златно сърце. Но уви, това не беше така. Докторът беше груб и дори понякога брутален с пациентите си. Без въобще да го интересува общественото мнение, за него обикновено казваха, че бил костелив орех за чупене. Той имаше ферма в дълбоката провинция, където отглеждаше свине — във връзка с това често бе чуван да заявява, че предпочита тях пред своите пациенти. Ако имаше някаква друга слабост, освен ежедневно пресушаваната бутилка уиски, която му действаше като еликсир на живота — тъй като, изглежда, с всяка погълната от него капка мъжката му сила непрекъснато нарастваше — това бяха хубавите жени. Той опипваше краварките по всички ферми в които ходеше, докато те се кискаха и се преструваха, че протестират, оттласквайки се от стената в приповдигнатото му коляно. За разлика от горните случаи, той бе много по-въздържан към майка ми — беше достатъчно благоразумен да знае къде какво му е позволено да върши, макар винаги да съм чувствал, че изпитваше нещо към нея.