Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 40

В по-късните ми години, когато се случваше да чета спомени за нечии други детства, много често окаляни от постоянните родителски кавги, пораждани от съпружеска несъвместимост и взаимна омраза, аз започнах все по-ясно да осъзнавам, че в своя брачен съюз майка ми и баща ми, истински щастливи, изглежда са били единствени по рода си. И макар да имаше по някоя и друга спонтанна буря, разразила се вследствие на буйния темперамент на татко, те никога не продължаваха повече от час-два и обикновено свършваха със сърдечно сдобряване. Освен това, дори и когато мълчаха, между тях винаги съществуваше взаимно разбиране, което превръщаше дома ни в безопасно и уютно място сред този толкова често застрашителен свят.

Сега това настроение се усещаше в атмосферата наоколо, след като бяхме ходили до местността Гедис, намираща се в противоположна посока на „Брегът на розата“ — място, което поради не съвсем понятни за мен причини мама винаги старателно отбягваше. Ние, потопени в падналата мека мъгла, с бавна крачка се връщахме по безлюдния бряг на устието на реката. Въздухът бе така неподвижен, че тихите бълбукания на отлива достигаха до нас като едва доловимо ехо от някаква далечна морска раковина. Майка ми крачеше лениво отпред, придружена от Черньо — дворния котарак на Снодграсови, който по време на тези разходки често се присламчваше сам към нея. Аз и татко бяхме поизостанали на няколко крачки и играехме на „жабки“, за което, макар и снизходително, бяхме сгълчани от мама, понеже всеки път, докато брояхме, надавахме остри викове, когато плоските камъчета, изгладени до съвършенство от безкрайните приливи и отливи на реката, започваха да се плъзгат, подскачайки игриво по спокойната сива повърхност на водата.

Изведнъж, както хвърляше, татко се закашля с къса раздираща кашлица, изправи се бързо и постави кърпичката на лицето си. Аз го погледнах изненадано, след което, преструвайки се, че правя важно съобщение, извиках:

— На татко му потече кръв от носа!

Мама се обърна. Видях как изражението на лицето й се промени. Видях също, че кърпичката покриваше устата на татко. Мама се приближи.

— Конър, това е от кашлицата ти.

— Няма ми нищо! — Бе свалил кърпичката и се взираше, сякаш оглупял, в едно малко алено петно. — Просто малко кръв. Очевидно съм се пренапрегнал.

— Но ти се закашля — продължи да упорства тя, силно загрижена. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Няма нищо. Само лек бодеж някъде отвътре. — За доказателство той се напъна и изкара лека, изкуствена кашлица. — Виждаш ли, всичко отмина.