Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 39

Не се наложи да чакаме дълго мама. Тя заслиза забързано по стъпалата пред страничния вход, носейки палтото си в ръка, с навит около главата бял шал с ресни и после се затича право към нас. Татко я прегърна така силно, че краката й се отлепиха от земята.

— Грейси, Грейси… — шепнеше той в ухото й. — Знаех си, че го имаш вътре в себе си!

— О, мамо! — подскачах развълнувано аз. — Беше великолепна!

Мама леко се задъха.

— Беше една отвратителна каша от сантименталности, но реших, че това е единственото подходящо за случая и мисля, че го харесаха.

— Но те просто подивяха от удоволствие, мамо — извиках.

— Не можеше да бъде по-добро — измърка татко.

— Не исках да свиря толкова много, но лейди Мийкъл ме накара.

— Ах — възкликна татко и доволно щракна с език. — Знаех си, че Банелите ще са на наша страна. Но какво те накара да постъпиш така все пак? Тя ли ти даде идеята?

— Не.

— Тогава кой?

Мама му хвърли един лукав поглед.

— Трябва да беше твоят „господин Мартел“ — с трите звезди.

И тримата нададохме вик и избухнахме в див смях. Какво удоволствие, какво блаженство! Какъв триумф за Керълови.

— Не трябва да правим това, Кон — рече изведнъж мама. — Помисли си за бедната Маги. Знаеш ли, през цялото време, докато свирех, някъде вътре в съзнанието си чувствах, че го правя за нея.

Прибрахме се заедно пеша под светещата луна, като мама и татко се бяха прегърнали и говореха ли говореха, сякаш никога нямаше да спрат, но аз ни най-малко не изпитах ревност от това, нито пък се почувствах изолиран, тъй като мама със свободната си ръка бе успяла да намери моята и я бе мушнала в топлия джоб на палтото си. Тя ме държа нежно така чак докато се прибрахме вкъщи.

Колко ярка беше луната, колко чиста и далечна. Нашата звезда — щастливата звезда на Керълови, изгряваше също, за сетен път — ясна и далечна, за да се присъедини към Млечния път, проточил се нейде високо над нас.

Седма глава

Следващият ден беше неделя и може би защото бяхме настроени в дух на благодарност, ние отидохме на литургия в Дринтън, след което се завърнахме вкъщи за един късен и много специален обяд, включващ в менюто си печена патица, следвана от фруктова салата с желирани череши и сметана, която мама умееше да приготвя забележително вкусно. В смрачаващия се зимен следобед, след като татко си подремна малко, мама направи предложение да отидем на кратка разходка надолу по брега. Около нея все още се носеше сякаш златисто сияние — следствие на вчерашния й успех. В допълнение тя бе щастлива по особен начин, като че ли отнесена нанякъде, едно настроение — имах предвид замечтаните, преливащи от блажени спомени погледи, отправяни от нея към него — което аз несъзнателно, интуитивно свързах с нежните отношения на татко с дамата на неговото сърце. Вече бях започнал да усещам силното физическо влечение, което свързваше моите родители и заради което още от самото начало, преодолявайки всякакви възможни спънки и препятствия, те бяха заживели като едно цяло, въпреки че всеки от тях идваше от напълно различен свят. Това влечение продължаваше да съществува и сега под формата на здраво споен и взаимно откликващ на всеки повик на партньора съюз.