Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 37

Арчибалд Кронин

— Тез дубри хора — каза тя в заключение, — правят участиету си безплатну, в имету на една благородна кауза. Бих искъла да им отдадете заслуженуто, на всеки един от тях, без изключение.

При тези натъртени думи татко се обърна към мен с многозначителен и изпълнен със задоволство поглед и измърмори:

— Това е за нас, моето момче. Явно е уловила погледа ми. Ще видиш, мама ще се представи отлично.

За беда, докато молбата на Нейно Благородие бе приета доста сдържано от основната част на залата, то тя бе посрещната с преувеличени, възторжени ръкопляскания от дъното и когато лейди Мийкъл се прибра от сцената, някой гръмна хартиен плик. Силният пукот бе частично заглушен от наетия акомпанятор, който под формата на увертюра бе започнал да свири помпозно „Земя на надежди и слава“.

След това се появи и първият вокалист — висок, кльощав млад мъж, издокаран във взет под наем и доста обемен за тялото му костюм. Посрещнат от дъното с присмехулни подвиквания от свои познати, той започна нервно да пее „Гора“:

Кажи, кажи, кажи ми, Тора, Кажи го пак на мене ти.

Представянето му не бе увенчано с успех. Всъщност младият мъж бе посъветван на висок глас да си направи гаргара, да отиде да се изкъпе, да върне костюма си в магазина за даване на дрехи под наем и накрая, да отиде в дома на Тора и да я набута в един чувал.

Следващият появил се бе един цигулар, който, притеснен от честите прекъсвания и настоявания да не мъчи повече котката, борчески изсвири докрай „Мечтание“. По това време татко вече бе започнал да се върти неспокойно на мястото си. Хладният прием на „селото“, който го бе притеснявал заради мама, не беше нищо в сравнение с това, което тя щеше да изживее заради тази грубиянска сган, разпозната вече като групата чираци от корабостроителницата в Левънфорд — добре познати на всички скандалджии. Настроението на татко се прехвърли и върху мен и колкото повече безредицата се разрастваше, толкова повече възбудата ми се увеличаваше, докато накрая стигнах до такова жалко състояние, че главата ми започна да се тресе на раменете ми. Седях там, потях се и треперех за горката моя скъпа майчица, която несъмнено щеше да избухне в сълзи, като на всичкото отгоре знаех, че за случая тя бе избрала да свири онази трудна пиеса на Дебюси „Морето“. Нямаше нищо по-неподходящо от нея за случая, което бе твърде вероятно да доведе и до ругатни. А какво по-лошо от това?

Но в този момент тя вече бе там, застанала на сцената. Спазмите ми изведнъж секнаха — бях се вцепенил. Тя изглеждаше така малка на широката платформа и така непристойно млада и хубава, че страховете ми се задълбочиха още повече. Само каква крехка мръвка щеше да бъде хвърлена на лъвовете! Посрещна я буря от дюдюкания и дори някакъв глас изкрещя нещо, което накара татко да се наежи целият. Той седеше на мястото си с изправен гръб и гледаше наоколо със стоманен поглед. За момент не посмях да погледна към мама, но когато накрая се престраших и вдигнах поглед нагоре, видях, че тя се бе настанила пред пианото и полуобърната, очевидно махна приятелски с ръка към дъното на залата. Мили боже! Какво й бе станало? В този миг тя въобще не приличаше на майка ми и без да обръща внимание на подсвиркванията и мяуканията, се усмихваше на своите мъчители. Изведнъж, както се бях смъкнал в мястото си, очаквайки първите леки акорди на „Морето“ да я унищожат още със започването, ръцете й паднаха тежко върху клавиатурата и аз изненадано разпознах динамичните тактове на едно от парчетата на „Момичетата от плевнята“, което бе любимо на татко и се наричаше „Вашингтон пост“.