Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 192

Тръгнахме нагоре по главната улица към железопътната гара. За нещастие тя се намираше на върха на склона, на който бе построен градът. Макар да не каза нищо, забелязах, че Нора се изкачваше с усилие. Но не след дълго стигнахме и намерихме гишето за билети отворено. Помислих си, че ще се оправи, като се качим във влака.

Нора извади портмонето си и поиска два третокласни билета до Уинтън.

— Трийсет и два и девет пенса, моля.

Чиновникът извади два картонени билета от рафта, придърпа към себе си малката черна машинка за печати и тъкмо се канеше да мушне билетите в процепа, когато ненадейно спря и погледна към нас.

— Искате ги с дата за понеделник, нали? Ранният влак тръгва в седем и петнайсет сутринта.

— За понеделник ли! — възкликна Нора. — Ще пътуваме тази вечер с влака в шест без десет.

— Тая вечер няма влак в шест без десет.

— Ама, моля ви се, има — запротестира Нора. — Погледнах специално в разписанието на Мърей.

Той измъкна мълчаливо разписанието, приведе се напред и смъквайки молива иззад ухото си, посочи към страницата.

— Виждате ли тази малка звездичка, госпожице. С изключение на неделите и местните празници. А днес, панаирната събота, е най-големият празник в района.

Погледнах с безпокойство Нора и видях, че новината й подейства шокиращо. Тя почти се смали пред погледа ми.

— Сигурно има и някакъв друг влак?

— Никакъв, госпожице. И утре също няма.

Мъжът ни изостави напълно и започна да събира някакви числа на листовете пред себе си.

Нора се подпря на перваза пред гишето. Помислих си, че ще припадне. По кожата ми премина ледена тръпка.

— Нора, трябва да отидем бързо при арката. Терънс може още да ни чака.

— Не — отвърна безнадеждно тя. — Със сигурност са заминали.

— Все пак трябва да опитаме. Трябва.

Арката не бе много далеч от гарата. Отидохме там сравнително бързо и останахме да чакаме почти цял час, напрягайки очи да зърнем някоя червена кола, без въобще да си говорим, непрекъснато бутани от минаващата тълпа, докато празничното движение по главната улица се изнизваше покрай нас. Вече почти се бе стъмнило.

— Няма смисъл — рече най-сетне Нора с унил глас. — Сигурно им се е наложило да бягат и те са направили точно това.

— Тогава какво ще правим сега — попитах отчаяно. — Не можем ли да наемем кола до Единбург и оттам да вземем влак?

— Дори и да можем, аз няма да издържа пътуването.

Изведнъж, съвсем неочаквано, тя се срина вътрешно и започна да плаче.

— Лорънс, цял ден стисках зъби, въпреки че се чувствах като труп, но повече не мога… не мога да направя и крачка. Имам такъв бодеж отстрани, че ако не легна, скоро ще падна. Трябва да намерим някое място и да останем за през нощта.

Онемях от вцепенение. През главата ми преминаха какви ли не непредвидени варианти. Щеше ли този касиер да ни разреши да останем в чакалнята на гарата или може би беше по-добре да потърсим някакъв подслон в местния парк? Погледнах я и видях измъчения поглед върху бледото й лице, докато стоеше с една ръка притисната към тялото й. Разбрах, че трябва да й намеря някаква стая в хотел.