Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 172

Уви, аз, жалкият глупак, не успях да предположа, че братовчедка ми изпитва силна необходимост от моето съдействие. Компетентността ми не трябваше въобще да се подлага под съмнения — господ ми е свидетел колко перипетии бях изживял, налучквайки лъкатушещите, забулени в тайни пътеки към пубертета. Но за мен Нора бе нещо загадъчно, изключително, почти ангелско. Не само че бих предпочел да умра, вместо да я засегна, но и екзалтираната ми душа ме възпираше пред тези чисто земни проявления, които за онова време ми изглеждаха прекалено низки и непристойни като поведение. Не бях ли абсолютно магаре, оглупял „светец“ може би или просто си бях един неопитен младеж идеалист? Заслужавам ли презрението на днешното поколение от преждевременно съзрели млади хора, които се отправяха на такива пътешествия с отегчена увереност и джоб, пълен с противозачатъчни средства? И щях ли действително да удържа до края на ангелските си, възвишени убеждения? Дали щях или не, сега поне съм пощаден от задължението да доразкажа моята история с най-баналния от всички завършеци — загубата на една юношеска девственост, защото, както се бяхме излегнали един до друг, блажено и бездиханно, прегърнати в обятията си, от брега се разнесе силен, стряскащ вик:

— Госпожице Нора, донесла съм ви малко цветя за вкъщи.

— О, боже — изстена Нора. — Това е госпожа Рени от странноприемницата, дяволите да я вземат.

— Един букет за вас и един за госпожица Донахю — разнесе се отново гласът от брега и обръщайки се, видях една набита, дребна женица да маха към нас с голяма китка жълти нарциси.

— Ще отида да ги взема — казах аз.

— Недей, стой тук. Не мърдай нито инч. Аз ще отида да се отърва от нея и веднага се връщам.

Тя се изправи, макар и с неохота, оправи косата си и след малко чух плясъка от веслата на лодката. Почти веднага над езерото се разнесе глъчката от дружелюбни поздравления и говорещи гласове. Госпожа Рени бе от приказливите и за Нора се оказа много по-трудно да се отърве от нея, отколкото се бе надявала. Колко просторно бе небето и колко успокояващо действаше тихият шепот на езерните вълнички. Започнах да усещам, че се понасям замаяно сред облаците, плавайки все по-навътре сред меката им, пухкава белота, докато накрая дългият велосипеден пробег, изумителният обяд, портвайнът и горещото слънце не постигнаха своето. За мой вечен срам аз заспах.

Когато се разсъних, бе станало по-хладно, слънцето започваше да залязва, а Нора не беше до мен. Скочих веднага, за да открия, че бе слязла долу и бе направила чай. Тя ме поздрави не както някой би могъл да очаква, с укор или презрение, а по-скоро нежно и определено с някакъв нов, озадачил ме клиничен интерес. Целуна ме мило по бузата и изрече едни похвални слова, видели ми се доста странни:

— Ти си невероятно момче, Лори. Прекарахме такъв великолепен ден, без да стане нищичко, за което после да се корим.

— И ти ли дремна?

— Не, приятелю. Направих си още едно къпане да се поохладя и после сложих чайника и се отдадох на размишления за себе си.

— За какво по-точно, Нора?