Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 170

После се сети за още нещо и добави:

— Жената много ще съжалява, че не е могла да ви види. Отиде долу до селото, при дъщерите.

Задната стая не представляваше нещо кой знае какво. Масата бе покрита с мушама, по застлания с пясък под бяха наслагани плювалници. Една тъжна препарирана щука зад стъклена витрина плаваше над камината. Но когато дойде храната, се оказа, че това са великолепни селски ястия. Получихме по една порция говеждо печено от дебели резени месо, розово по средата и леко препечено по краищата, с пържени картофки и зелена салата. Нора си поръча чаша бира с него. Аз взех лимонада. Последваха домашно приготвените ябълкови кнедли, дебело намазани със сметана, от които си взех допълнително. На края на масата бе поставена една кръгла, хубава жълта пита сирене „Дънлоп“. Облегнала се назад, привършвайки бирата си и гризейки тънко резенче сирене, братовчедка ми наблюдаваше как унищожавам един доста по-голям резен и леко се усмихваше.

— Ще го направим пак, нали?

— О, Нора, стига да можем… Всичко това е… толкова прекрасно.

— Има само още едно нещо, дето не сме направили, за да приключим с програмата. Помниш ли онази глътка портвайн, която ти дадох в нашето заведение едно време като деца? Сега всеки от нас ще си получи дозата.

Тя стана и излезе от стаята, за да донесе питиетата. След известно време, сторило ми се доста дълго, братовчедка ми се върна с по една чаша във всяка ръка.

— Рени се опита да ме заговори за коне — рече тя. — Обикновено Мартин му дава по някой добър съвет.

При споменаването на това име сладникавият портвайн придоби леко нагарчащ привкус. Но дори такъв, той ми вдъхна кураж.

— Нора… често ли идваш тук с Мартин?

— Ами понякога. Идвам също и с госпожицата.

— Предполагам… — усетих, че се опитвам да намеря начин да заобиколя болезнената тема, — че е напълно естествено, дето държиш толкова на Мартин.

— Понякога го харесвам много. Друг път го мразя. Сега ми е неприятен.

— Надявам се да продължи да ти е неприятен и за в бъдеще.

— Защо?

— Защото, ако това няма да те обиди — портвайнът ми помагаше, — самият аз много държа на теб.

— И защо това трябва да ме обижда?

— Ами — измърморих неодобряващо — аз не съм кой знае какво, Нора. Нали виждаш.

— За бога, човече! — Тя седна. — Кога ще престанеш да се самоунижаваш? Ти имаш много лошо мнение за себе си. Ако искаш да знаеш, страшно ми харесва да бъда с теб. Чувствам се по такъв начин, за който никога не съм предполагала. Чуваш ли ме? Наслаждавам се на всяка една секунда с теб, точно както и ти с мен. Ще видиш, че наистина го мисля. Хайде да се връщаме на лодката.

Когато се изправих, ме заля приятна еуфорична вълна, предизвикана от обяда, портвайна и това мило поведение в нейното отношение към мен. Много деликатно, под претекст, че ще дискутира нещо за коне, Нора вече бе платила сметката. На излизане минахме през градината на странноприемницата, където кадифените шибои, напечени от силното слънце, разнасяха слабото си сладникаво благоухание сред въздуха. Беше красив, спокоен следобед. Стигнахме до лодката-вила, привързахме малката лодчица за борда и влязохме вътре. Нора ме гледаше с онази леко загатваща усмивка, която бях забелязал, докато си слагаше чорапите. И все пак в нея имаше нещо променено. Тя вече не ми се подиграваше. Вместо палавостта, в очите й се долавяше топлина и някаква странна, сладка, неясна съблазън. Тя леко се засмя.