Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 173

— О! — Тя се усмихна. — Ще ти кажа някой ден.

След като си изпихме чая, който ми подейства много освежително, заключихме лодката-вила, прехвърлихме се с гребане на брега и заключвайки малката лодка с катинара, се отправихме без бързане с велосипедите си към къщи. Нора караше много близо до мен, поставяйки често ръка върху рамото ми, така че можехме да си говорим. И действително през по-голямата част от пътуването ние си говорихме. Аз й разказах за „Елисън“ и тя ме подтикна да работя сериозно по въпроса. Даде ми и друг съвет, предупреждавайки ме да не позволявам на Терънс да ме използва.

— Тери е добряк, в него няма никакви зли помисли, но без да го иска, той може да заблуди и птичката, че това не е храст. Докато Донахю, тоя човек е способен да одере и баба си.

Когато стигнахме до Парк Кресънт, бе станало късно. Моят фар бе изгаснал и последната част от хълма бутахме колелата си пеш. В двора взех велосипеда на Нора и й казах, че ще сваля сам и двата в мазето. Докато стоях в тъмното, тя бързо ме прегърна и ме целуна.

— Лека нощ, скъпи Лори. И Бог да те благослови, за това което си.

После изтича нагоре по стъпалата и изчезна.

Двадесет и девета глава

Бе четири часът на един горещ неделен следобед по средата на юли. Госпожа Тобин донесе чаша чай в стаята ми. Преди да излезе, тя поклати глава към мен — седнал зад купчина книги до плетената маса, която бях измъкнал от стаите на Лио с вехтошарските боклуци.

— Образованието е нещо прекрасно, но ако бях на твое място, нямаше да проявявам чак такава настойчивост.

— Но аз нямам избор, Ани — извиних се. — Остава още съвсем малко време.

— Добре тогава. — Тя ме изгледа замислено. — Само гледай да не получиш мозъчно възпаление, както стана с момчето на госпожа Финигън, когато не успя да почне работа в пощенските служби.

Бях прекалено напрегнат, за да приема това като шега. В продължение на повече от два месеца под напътствията на Карфицата аз непрекъснато се тъпчех с информация и вече бях доста изнервен. След онези начални, сравнително елементарни четива на Хюм и Браун, „Обща история на Шотландия“ и „Войни за граници“, бях преминал към доста по-сериозни трудове — „Шотландски войни за независимост“ от Барън, „Келтска Шотландия“ от Скийн, „Кралската династия Стюард“ от Грегъри — и сега бях погълнат от „Магарешкият трън и розата“. Абстрахирайки се от моята действителна крайна цел, аз бях започнал да се увличам от материала заради самата му същност. Нощем, моето най-ползотворно време за четене, се вглъбявах до такава степен във вълнуващите загадъчни събития, като кръвната вражда между Ротен и Албъни, довела до мистериозната смърт на Ротси във Фолкланд, че само последните трепвания на мъждукащата изгоряла свещ — осветление, подсъзнателно връщащо ви назад към четиринайсети век — бе в състояние да ме накара да спра заниманието си.

Вече ходех при Карфицата четири вечери седмично, една истинска героична жертвоготовност, само че не толкова от моя страна, колкото от негова. Често мислите ми се връщаха назад към времето, когато наивно претендирах, че имам частен учител. Сега действително разполагах с такъв — търпелив и възхитителен преподавател. Неговите основни притеснения падаха върху липсата на литературен стил у мен — недостатък, който той непрекъснато се опитваше да оправи чрез корекции и съвети, макар да имаше слаб успех.