Читать «Песен за петаче» онлайн - страница 162

Двадесет и седма глава

С изключение на редовните седмични писма от майка ми, не очаквах да получа нищо друго по пощата. Така че пощенската картичка, която пристигна със сутрешната поща през следващата сряда и ми бе предадена на закуска от госпожа Тобин, бе едно изненадващо събитие.

Защо не дойде да ме видиш? Ще те чакам на всяка цена в сряда или четвъртък тази седмица.

Вече се бях отказал от Карфицата. Неговата оценка за способностите ми или по-скоро за тяхното отсъствие бе оставила болезнена рана в душата ми и повече нямах никакво желание да бъда разпитван и отхвърлен за сетен път. Щом според него моите перспективи бяха толкова лоши, очевидно той нямаше как да ми бъде от полза. Не исках да ходя при него. Всички действия, с които можеше да се подобри моето положение, трябваше да изчакат завръщането на майка ми.

Въпреки всичко през целия ден непрекъснато вадех картичката от джоба си и я гледах замислено. В края на краищата за мен това бе голяма рядкост и аз започнах да се питам дали от посланието не се долавяше някакъв зов за настойчивост. Пък и в крайна сметка, честно казано, дължах този жест на моя стар учител. Накрая, с типичната за мен непоследователност, същата вечер в седем часа аз стоях, чукайки на вратата на улица „Хилсайд“ номер 212.

Беше пансион от видимо скромна класа, за която можех да се досетя по миризмата на варено зеле в голия вестибюл, както и по напукания линолеум по стъпалата, водещи към квартирата на Карфицата — една използвана едновременно за спалня и всекидневна стая в дъното на втория етаж. Той беше вътре и четеше до прозореца, но очевидно ме очакваше и ме прие без укор. Моментално видях зад рамото му, че се бе подготвил за мен, очевидно на собствени разноски. На кръгла маса до прозореца бяха поставени шише с лимонада и чиния с бисквити.

— Лорънс — започна той, след като ме покани да седна, — онзи ден през главата ми мина една мисъл, която може да се превърне в щастливо събитие или пък от нея да не излезе нищо според обстоятелствата. Оттогава я приех за моя лична работа и реших да я доведа до край.

— Да, сър — казах покорно.

— Нека първо да ти предложа нещо освежително.

Той наля лимонадата и гостоприемно побутна бисквитите към мен.

— А вие няма ли да пиете, сър?

Старецът се усмихна и поклати глава. След като ме гледа в продължение на няколко минути, каза с известна внушителност:

— Лорънс, искам да говоря с теб относно „Елисън“.

— Елисън? — повторих безсмислено.

Той кимна и събирайки върховете на пръстите си един в друг, така че образува с длани обърнато V, се приведе към мен.

— Както вероятно знаеш, съществуват всякакви видове фондации, тръстове, стипендии и разни други дарения на университета. Някои от тях са необикновени и макар да са напълно приемливи за академичния съвет, биха могли да се нарекат дори странни — доколкото отразяват характера на своя основател.

Карфицата замълча, гледайки ме така напрегнато с очи, че забравих да доям бисквитата си.