Читать «Кралицата на Юга» онлайн - страница 288

— Ето я… Между вас и мен… Сложих й двоен пълнител, но я изпуснах, когато ме уцелиха.

Тереса се надига леко, за да види. Автоматът лежи на стъпалата на верандата. Откос от къщата я кара отново да се залепи за земята.

— Не я стигам.

— Знаете ли, наистина съжалявам.

Пак гледа към улицата. Има струпани хора до вратата, полицейски сирени. Някакъв глас казва нещо по мегафон, но не успява да го разбере. Между дърветата, вляво, чува шляпане в калта. Стъпки. Сянка. Някой се опитва да я заобиколи оттам. Надявам се, хрумва й внезапно, че тези мръсници нямат мерници за нощно виждане.

— Нужна ми е пушката — казва Тереса.

Поте Галвес не отговаря веднага. Сякаш премисля.

— Вече не мога да стрелям, шефке — казва накрая. — Нямам сили… Но мога да се опитам да ви я приближа.

— Не се занасяй. Ще те очистят, щом си подадеш муцуната.

— Вече не ми пука. Когато идва краят, просто идва и няма мърдане.

Нова сянка нагазва в калта сред дърветата. Времето лети, разбира Тереса. Още две минути и единственият изход вече няма да го има.

— Поте.

Тишина. Никога не го беше наричала така, по име.

— Слушам ви.

— Подай ми шибаната пушка.

Пак тишина. Барабаненето на дъжда в локвите и по листата на дърветата. После, в дъното, глухият глас на стрелеца.

— Беше чест за мен, шефке.

— За мен — също.

Това е песента за белия кон, Тереса чува как Потемкин Галвес затананиква. С тези думи в ушите, ръмжейки от ярост и отчаяние, тя стисва „Зиг-Зауер“-а, изправя се наполовина и започва да стреля към къщата, за да прикрие своя човек. Тогава нощта отново избухва в огнени зарева, оловото плющи по верандата и стъблата на дърветата. Вижда как тромавата фигура на стрелеца, очертана на този фон, се изправя сред проблясъците от изстрелите и идва с накуцване към нея, мъчително бавно, докато куршумите свистят отвсякъде и един след друг се удрят в тялото му, разкъсват го подобно на кукла, и накрая той рухва на колене върху пушката. И тогава вече мъртвият мъж, в последния спазъм на агонията, вдига оръжието за дулото и го запраща пред себе си, слепешком, в приблизителната посока, където преценява, че трябва да се намира Тереса. После се претъркулва по стъпалата и пада по очи в калта.

Тогава тя започва да крещи. Гадни кучи синове, вика тя, а воят се изтръгва от дълбините на съществото й. Изпразва остатъка от пълнителя към къщата, хвърля пистолета на земята, хваща автомата и се втурва да бяга, затъвайки в калта, към дърветата вляво, където преди малко беше видяла да се плъзват сенките. Ниските клони и храстите я бият в лицето и я заслепяват с ударите, мокри от дъжда.

Една сянка се очертава по-ясно от другите, тя издига пушката пред лицето си, къс откос, прикладът я удря при отката в брадичката, наранява я. Това вече е прекалено. Гърмежи отзад и отстрани, портата и оградата са по-близо отпреди, хора на осветената улица, мегафонът продължава да бълва неразбираеми думи. Сянката вече я няма. Докато притичва прегърбена, с нажежената пушка в ръце, Тереса вижда една сгушена фигура. Фигурата се движи, така че, без да се спира, тя насочва дулото на автомата, натиска здраво спусъка и пътьом му изстрелва един куршум. Не вярвам, че ще успея, мисли тя след затихването на изстрела и се привежда, колкото може. Не вярвам. Още гърмежи отзад и пукот около главата й, куршуми се стрелкат бързо, като оловни комари. Обръща се и натиска отново спусъка, пушката с гадния откат подскача, отблясъците от собствените й изстрели я ослепяват, докато сменя позицията, точно в момента, когато някой прави на решето мястото, където се бе намирала преди секунда. Пукни се, копеле. Друга сянка отпред. Тичащи стъпки отзад, откъм гърба й. Сянката и Тереса се стрелят в упор, толкова отблизо, че различава лицето на кратката светлина от изстрелите: мустаци, широко отворени очи, побелели устни. Почти го тласка с дулото на пушката и продължава напред, докато другият пада на колене сред храстите. Профучават нови куршуми, търсят я, тя се спъва, търкаля се по земята. Автоматичната пушка прави клик, клак. Тереса се хвърля по гръб в калта, пълзи така, дъждът се стича по лицето й, докато натиска ръчката, вади дългия, извит двоен пълнител, обръща го, молейки се да няма много кал в мунициите. Оръжието й тежи на корема. Последни тридесет куршуми, уверява се тя, и обира тези, които се показват от пълнителя, за да ги почисти. Зарежда го. Клак. Вкарва в цевта и стреля назад със силата на валяка. Клак, клак. Тогава, откъм вратата, която е близо, се разнася изпълнен с възхищение глас на войник или полицай.