Читать «Далече от безумната тълпа» онлайн - страница 5

— Добре. Тогава племенницата на госпожата няма да мине — отвърна пазачът и спусна бариерата.

Оук изгледа един подир друг спорещите и се замисли. Според него беше дребнаво човек да се пазари за два пенса. Три пенса имаха определена стойност като пари — при една средна надница това представляваше осезаема загуба и за такава сума си струваше да се караш — но два пенса…

— Ето — намеси се той, като пристъпи напред и подаде два пенса на пазача. — Пусни момичето да мине.

После вдигна очи към нея. Тя чу думите му и погледна надолу.

Физиономията на Габриел бе нещо средно между хубостта на Свети Йоан и грозотата на Юда Искариотски, стъклописани в църквата, където се черкуваше, и нито една отличителна черта не можеше да бъде отделена и удостоена с похвала или неодобрение. Девойката с червения жакет и тъмната коса, изглежда, установи същото, защото хвърли към него кратък пренебрежителен поглед и заповяда на коларя да продължи. Може би този поглед беше нейната проява на признателност към Габриел, но във всеки случай тя не я изрази с думи. Най-вероятно бе сметнала, че Габриел не заслужава това, защото помагайки й да продължи пътя си, той й попречи да се наложи, а знаем как жените приемат подобни услуги.

Пазачът на бариерата изгледа отдалечаващата се каруца.

— Хубаво момиче — подхвърли той на Оук.

— Но и то си има недостатъците — отбеляза Габриел.

— Сигурно.

— И най-големият е… както при всички жени.

— Гледа отвисоко, а?

— Не.

— Какво тогава?

Може би малко засегнат от безразличието на хубавата пътничка, Габриел погледна назад, към плета, откъдето бе станал свидетел на нейното представление, и отвърна:

— Суетата.

2.

Нощ — Стадото — Къщичката на Оук — Навесът

Беше почти полунощ, в навечерието на свети Томас, най-късия ден в годината. От север налитаха опустошителни ветрове и брулеха хълма, откъдето онази слънчева сутрин преди няколко дни Оук бе наблюдавал жълтата каруца и красивата пътничка.

Норкомбският хълм — недалеч от пустеещия Толър-даун — беше място, което кара пътника да мисли, че стои пред едно от най-солидните земни образувания. Представляваше безформено възвишение от варовик и пръст — но такъв хълм можеше да издържи и най-разрушителния катаклизъм, докато други, далеч по-внушителни планински зъбери и шеметни гранитни пропасти биха се заличили от лицето на земята.

Северният му склон беше покрит със залинели стари буки. Силуетът, образуван от короните им над билото, го украсяваше като с грива. Тази нощ дърветата защищаваха южния склон от острите пориви на вятъра, който ги шибаше с недоволен вой и се опитваше да премине през горичката, а после стихваше съвсем и тогава се чуваше само шумоленето му сред високите клони. Сухите листа се надигаха и подскачаха, сякаш вряха на огън. От време на време тих като въздишка полъх измъкваше няколко от тях от канавката и ги отнасяше в тревата. Останалите все още по клоните листа политаха надолу и звучно тупкаха по стволовете на дърветата.

Между този полуоголен рид и неясния, безмълвно-неподвижен хоризонт се разстилаше тайнствено пространство, обгърнато от непроницаема безкрайна пелена от мъгла. Долитащите от тази посока звуци подсказваха, че и там, зад мъглата, става същото, което ставаше и тук. Тъничките тревички бяха изложени на ветрове с най-различна сила и посока — един ги разлюляваше, друг ги покосяваше жестоко, а трети ги погалваше като с мека четка. Пътникът инстинктивно се вслушваше как дърветата отляво и отдясно стенат или пропяват като редуващите се напеви на църковен хор. Крайпътните храсти откъм заветната страна подхващаха напева и го понижаваха до едва доловим плач и накрая лудешкият порив на вятъра заглъхваше бавно на юг.