Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 177

Той лежеше в леглото и ни проклинаше всички. Говореше как щял да ни арестува. Мен щял да ме тикне зад решетките заради плантацията ми с марихуана. Освен това щял да ме обвини в убийството на Джесика. Баща ми, говореше, бил прикрит педераст. Той, Риджънси, щял да замине за Африка. Щял да стане наемен войник. Освен това щял да отиде и в Салвадор. Щял да ми изпрати картичка. На нея щял да бъде сниман как държи мачете. Ха-ха-ха. Седеше там в леглото, с мускули, издули тениската му, с уста, изкривена от удара, осъзнаваше гласа си по новообразувани пътища в мозъка, грабна телефона и го тресна, когато установи, че линията е прекъсната. (Аз бързо бях успял да го изключа.) Дадохме му успокоителни, но докато го накараме да лапне хапчетата, той се държа като див бик.

Само Маделин можеше да го укротява. Видях я в светлина, в която не я бях познавал. Тя го приласкаваше, слагаше си ръката на челото му и го успокояваше, а когато нещо не можеше да помогне, го спастряше, за да млъкне.

— Тихо — нареждаше му тя, — плащаш си за греховете.

— Ще останеш ли с мен? — питаше той.

— Ще остана с теб.

— Мразя те — каза й той.

— Знам го.

— Ти си една мръсна брюнетка. Знаеш ли колко са нечистоплътни брюнетките?

— Ти самият имаш нужда да се изкъпеш.

— Отвращаваш ме.

— Вземи това хапче и мълчи.

— То е предназначено да ми увреди тестикулите.

— Ще ти дойде добре.

— Цели три дни не съм имал ерекция. Може би повече никога няма да имам.

— Не се бой.

— Къде е Мадън?

— Тук съм — обадих се. Винаги бях наблизо. През нощта тя се грижеше за него сама, но двамата с баща ми се редувахме постоянно да бъдем на пост в коридора с неговия магнум в ръка.

Много рядко някой се обаждаше по телефона на долния етаж. Никой от познатите ми, които бяха останали, не ми съобщаваше нищо важно. Риджънси, доколкото всички знаеха, бил се отправил на пътешествие. Бет била заминала, Паяка също, така че хората, ако се сетеха за тях, предполагаха, че са тръгнали да пътуват. В края на краищата и фургона им го нямало. Роднините на Студи, които се бояха от него, вероятно бяха доволни, че не го чуват. На никой, който познавах, не му липсваше Чекията, а за Пати се смяташе, че пътешества в един или друг край на широкия свят. За Уордли също. След някой и друг месец близките на Уордли можеха да се замислят, че доста време го няма и не се обажда, и да го обявят за безследно изчезнал: след седем години най-близкият му роднина можеше за всеки случай да приеме наследството му. След няколко месеца и аз можех да обявя Пати за изчезнала или бе по-добре да си затварям устата. Казах си, че ще оставя развоят на събитията да реши вместо мен.