Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 178

Синът на Джесика Понд, Лони Оукуд, можеше обаче да създаде проблеми. Но пък как би могъл да направи връзка между мен и нея? Безпокоях се за татуировката си и заради Харпо, но не чак толкова. След като веднъж беше направил донос срещу мен, той не би могъл да го направи втори път, а татуировката при първа възможност щях да преправя.

Всичко опираше до Риджънси. Ако сигурността ни зависеше от Алвин Лутър, все едно че я нямахме. Той се бе настанил на всяко кръстовище. А не ми харесваше и това, че не прави опит да стане от леглото. За мен това беше знак единствено че изчаква, докато намисли какво да прави. Във всеки случай той си стоеше в леглото.

Но макар и там, устата му беше ужасна. Каза на Маделин в наше присъствие:

— Една нощ те направих да свършиш шестнайсет пъти.

— Да — каза тя, — но нито веднъж не ми беше хубаво.

— Това е — с надежда продължи той, — защото нямаш матка.

Същия следобед тя го застреля. Всеки от нас би могъл да го направи, но стана така, че Маделин го застреля. Двамата с баща ми преди това бяхме обсъждали въпроса в коридора.

— Няма друг начин — бе казал Дъги. — Трябва да го направим.

— Той е болен — рекох аз.

— Може да е болен, но не е жертва. — Дъги ме погледна. — Аз трябва да го направя. Знам го какво представлява. Много ги обичам тези като него.

— Ако си промениш мнението — рекох, — аз мога да се справя. — Наистина можех. Проклетата ми дарба да си представям образно онова, което скоро можеше да видя, бе станала по-осезаема. В мислите си стрелях с магнума на Риджънси в гърдите му. Ръката ми отскачаше във въздуха от отката на пистолета. Лицето му се изкривяваше. Виждах един луд. Риджънси приличаше на див глиган. После той умираше и когато краят му идваше, върху лицето му се изписваше суров пуритански израз, а брадичката му се вдървяваше и застиваше също като яката челюст на Джордж Уошингтън.

И знаете ли, че точно това бе последното изражение, което остана на лицето му преди да умре? Аз влязох в стаята след двата изстрела от малкия деринджър на Маделин и го видях, че издъхва върху някогашното ми брачно ложе. Изглежда, че преди тя да натисне спусъка, една от последните му реплики е била:

— Харесвах Пати Ларейн. Тя беше голяма работа и аз съм свързан с нея.

— Желая ви щастие — казала Маделин.

— И теб те мислех за голяма работа, когато те срещнах — продължил той, — но ти се оказа дребна риба.

— Точно така — казала Маделин и дръпнала спусъка.

Не било нещо особено, за да я предизвика, но тя стигнала сама до заключението, че той трябва да бъде ликвидиран. Лудите хора при сериозни обстоятелства трябва да бъдат ликвидирани. Това засукваш с млякото на мафията си.

Година по-късно, когато пожела да говори за случилото се, тя ми призна:

— Просто го изчаквах да каже нещо, от което да ми кипне кръвта.

Италианските кралици не могат да бъдат наричани дребни риби.

Същата нощ баща ми изнесе трупа му в морето. Риджънси беше погребан с циментов блок, вързан с отделни парчета тел през кръста, под мишниците и под коленете. Естествено, баща ми вече беше придобил опит. Първата нощ, когато Алвин Лутър получи пристъп и остана да лежи в безсъзнание, Дъги бе настоял да го откарам с моята моторница до гробището на Уордли на плажната ивица на Адския град и там ме накара да намеря гробовете. Успях. Същата нощ, докато аз стоях на пост край нашето рухнало ченге, баща ми хвърли шест часа крайно мръсен труд. На разсъмване, с прииждането на прилива, той пренесе всичките пет трупа до най-дълбокото и ги потопи хубавичко на дъното. Аз очевидно съм изправен пред опасността да напиша комедия в ирландски стил и затова няма да разказвам за насладата, с която сега Дъги се бе подготвил да изпрати Алвин Лутър да намери покой под вълните, само ще спомена, че след като го направи, рече: „Аз изглежда съм си бил сбъркал професията през цялото това време“. Може би беше така.