Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 150

— Защо го правиш? — попитах.

— Изблик на чувства — отговори той.

— А-а.

— Чувствам се прекрасно. Приключих с погребенията си. Хубава работа свърших.

— Не ти ли помогна Чекията?

— Естествено, че не. Аз го изпратих, както ти казах, да върви с Бет. Беше твърде превъзбуден да стои тук в състоянието, в което бе изпаднал. Винаги съм знаел, че е много як, но той успя да убие Студи с голи ръце. Просто го удуши.

— Къде?

На лицето му сякаш се появи опърничав израз. Казвам „сякаш“, защото не можех ясно да го видя на лунната светлина, но останах с впечатлението, че предпочита да не отговори на този въпрос единствено защото изпитваше наслада от отказа си да отговори.

— Защо искаш да знаеш? — най-сетне попита той.

— Любопитство.

— Страстта към знанието е толкова силна — каза той. — Смяташ ли, че ако те убия, не казвам нито че ще го направя, нито че няма, и да си призная, още не съм взел решение, смяташ ли, че ще се озовеш в покоите на мрака по-добре екипиран, ако си получил удовлетворителен отговор на някои от въпросите си?

— Да, мисля, че точно такова чувство изпитвам.

— Добре. Аз също. — Той хитро се усмихна. — Всичко стана в гората край Провинстаун. Студи имаше една барачка близо до шосето. При това съвсем уединена. Вдигнахме малко шум.

— И ти остави двамата мъже да лежат вътре и заведе Чекията на гости у Бет?

— Да.

— И те двамата тръгнаха на път? Ей така?

— Е, те още предишната нощ бяха започнали. Очевидно след като ти си си тръгнал от „Шхуната“, тя добре се е позабавлявала. А аз ги подтикнах да тръгнат заедно.

— Но защо Чекията е убил Студи?

— Защото аз го насъсках. — Уордли кимна. — Да, казах му, че Студи е убил Пати Ларейн и е премахнал трупа й, като е нахранил с него кучетата си.

— Господи боже!

— Студи дори нямаше куче — каза Уордли, — доколкото ми е известно. Но човек би предположил, че трябва да има. Той е такава гадина, че не може да няма някой звяр.

— Бедния Студи. Наистина ли той уби Пати Ларейн?

— Не.

— Кой го направи?

— Ще ти кажа след малко може би. — Той така дълбоко потъна в размисъл, та започнах да мисля, че дулото на пистолета му може да се отпусне надолу, но уви, това не ставаше. Държеше го насочено към мен. Бих казал, че въздействието му беше така мощно, както ярката светлина в очите по време на разпит.

— Ами — най-сетне обадих се тихо аз, — да вървим вече.

— Добре — съгласи се той и се изправи.

Тръгнахме.

— Мога ли да ти задам още един въпрос?

— Естествено.

— Как успя да довлечеш двамата мъже чак тук, Адския град?

— Просто ги натиках в багажника на колата си и ги закарах до къщата, която съм взел под наем. Тя впрочем е в Бийч Пойнт. Сега там няма никой. Тъй че не беше кой знае колко сложно да прехвърля труповете в моторницата си. Особено през нощта.

— Не бяха ли тежки?

— Аз съм малко по-як, отколкото изглеждам.

— Преди не беше.

— Сега тренирам, Тим.

— И аз трябва да го правя.

— Сигурно.

— Значи пренесе труповете по вода до Адския град и ги погреба там?

— Само труповете на мъжете. Всъщност още от началото трябваше да направя всички погребения сам. Ако не им бях възложил тази дребна задачка, Паяка и Студи нямаше да могат да упражняват такъв натиск върху мен.