Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 148

Приливът беше висок, но вече се оттегляше и горната част на блоковете на вълнолома бяха на около два и половина — три метра над водата. Отдолу се носеше шумът на водата, която се процеждаше откъм мочурищата през бреговото укрепление. Може би беше поради болката в крака и мощното пулсиране в рамото ми, но се бях примирил. Ако бе решено, животът ми можеше да свърши и на този безкраен вълнолом, е, имаше и по-лоши места, затова се вслушвах в тревожните крясъци на чайките, смутени от нощния ни преход. Колко шумни бяха тези спорове и споразумения в нощта! Имах усещането, че бих могъл да чуя дори как горската трева се поклаща в заливчетата и как сюнгерът гризе раковините на стридите. Изхвърлените на брега водорасли и морска дантела започваха да шепнат върху скалите, когато надигналите се вълни се залюляваха откъм вълнолома. Беше безветрена нощ, която, ако не бе ноемврийският хлад, напомняше за лятото, заради спокойствието на водата, но не, беше си истинска нощ на късната есен: една северна хладина се бе разстлала върху безветрието и ни говореше за онези отвъдни пространства, където царствата на магнетизма са ледени и застинали.

— Умори ли се? — попита той.

— До края ли си решил да вървим?

— Да — отговори той, — и ще те предупредя, че след като извървим това, имаш да ходиш още осемстотин метра по плажната ивица. — Посочи някъде вляво, може би по средата на разстоянието от края на вълнолома до фара, към един нос, на километър и половина по-нататък и по-вляво, в горния край на дългата, ограждаща Кейп Код плажна ивица. По продължение на този километър и половина дълга ивица нямаше нито къщи, нито пътища, нямаше нищо, освен пътека в пясъка за превозни средства с четири задвижващи колела. В ноемврийската нощ едва ли някое би се появило насам.

Някога там бе процъфтявал Адският град.

— Доста дълъг път — казах.

— Гледай да се справиш — в отговор рече той.

Той се движеше на доста метри зад мен, за да не му се налага да държи пистолета в ръка, и когато стигнех до труден етап (а имаше едно или две спускания, където блоковете се бяха слегнали и бяха станали хлъзгави от оттеглящия се прилив), той просто ме изчакваше да премина, след което сам преодоляваше трудното място.

След известно време се почувствах ободрен. При катастрофални събития дребните случки са от особена важност и пръстът на крака ми, дори да беше счупен, при все това ми се струваше, че се сгъва вече по-лесно, а лявата ми ръка успяваше да извършва и други движения, без да ме боли. Освен това не се чувствах силно изплашен. Въпреки всичко, което знаех за него от затвора, не можех винаги да приемам Уордли на сериозно. В края на краищата, бях го виждал как плаче, в деня, когато ни бяха изгонили от училище. От друга страна пък, не изпитвах желание да предизвиквам пръста му върху спусъка с някоя невъздържана постъпка. Старите му навици от юношеските години можеха да се окажат опасни.