Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 151

— Но така или иначе след това последно погребение ти се върна с моторницата в къщата си в Бийч Пойнт?

— Да.

— И сигналното устройство те доведе при мен?

— Не, ти изхвърли моето сигнално устройство. — Той пак се усмихна свенливо. — Просто се натъкнах на теб.

— Това е страхотно.

— Аз обичам кроежите — каза той. — Може би в това се съдържа всичко.

— Да — съгласих се аз.

— Ти притежаваш ли истинска дарба за парамнезия? — попита ме той. — Аз през цялото време виждам предварително какво ще стане. Питам се дали не сме преживявали случилото се и преди? Може би сме предопределени втория път да направим всичко по-добре.

— Не знам — отговорих.

Продължавахме да вървим.

— Трябва да призная, че търсех колата ти — рече той. — Просто обикалях, докато видях поршето ти.

— Не мога да кажа, че от това се чувствам по-добре или по-зле — отвърнах. Може би се дължеше на болката, но се чувствах принуден да демонстрирам бодрост и духовитост като пациент, когото хирургът отвежда с количка към решаващия миг на операцията.

Вървяхме мълчаливо. Под нас водата навсякъде фосфоресцираше и аз потънах в размисъл за излъчващата светлина дейност на планктона, но не мога да кажа, че в главата ми се роди нова идея. Бяхме стигнали до най-голямата цепнатина по пътя ни и тъй като аз едва ли бях в състояние да я прескоча, наложи ми се да се придвижа по редицата по-ниски блокове откъм единия край на пукнатината, като при това движение лошо си одрах ръката върху полепналите раковини. Когато изругах, той изрази съчувствието си.

— Жестоко е да те заставям да биеш толкова път — каза, — но се налага.

Продължихме. Накрая вече успях да вляза в онзи ритъм на движение, който може да бъде безкраен, така че дори не забелязах кога сме стигнали до другия бряг на сушата, на километър и половина от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Сега слязохме от вълнолома и тежко запристъпяхме по последната извивка на плажната ивица покрай залива. Краката ни замръзнаха да стъпваме по мокрия пясък, но там, където той бе сух, движенията ни бяха по-бавни. В тъмнината, защото сега луната се бе скрила зад облак, човек трябваше да внимава при всяка стъпка. Части от стари дървени корпуси на лодки, твърди като трупове и със сребрист блясък като светлината на самото умопомрачение, се срещаха на всяка крачка в пясъка. Чуваше се ясно плисъкът на отлива. Долавяхме всеки цвъртеж на късокрилите кюкавци, чието спокойствие нарушавахме, всеки шум на побягнал рак, всеки писък на полска мишка. Краката ни с хрущене премазваха обвивки на стриди и черупки на миди, празни раковини на молюски, рапани и скариди — колко различни звуци издава калцият, когато се троши? Всички изсъхнали ръждиви и саргасови водорасли пропукваха като черупки на фъстъци под краката ни, а ридаещият глас на пристанищната шамандура ни догонваше при бавното последно издихание на отлива.

Може би бяхме вървели половин час. Покрай водната ивица розови медузи и други мекотели се бяха проснали на лунната светлина като тлъсти жени на слънце, водораслите, наричани „косите на русалката“, се миеха във водите край брега. С цялото си същество се вживявах в мократа фосфоресцираща повърхност на ръба на отлива, сякаш последните светлинки на живота ми можеха да се прелеят в тези хладни отблясъци.