Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 152

Най-сетне се добрахме до целта. Беше пясъчна ивица, с нищо неотличаваща се от всяка друга, и Уордли ме поведе през ниска дюна, през високата трева към една вдлъбнатина в пясъка. Ако човек приседнеше в нея, не би могъл да види залива. Опитах се да си втълпя, че се намирам сред пясъците на Адския град, но не можех да повярвам, че тук бяха свили гнездо призраците. Над нас беше само покровът на мрака. Ветровете сигурно брулеха сурово този преграждащ пътя им бряг. Призраците, помислих си, биха предпочели да се скупчат край навесите, които преди повече от век бяха пренесени по вода на Търговската улица.

— Тука ли е тялото на Пати? — попитах най-сетне аз.

Той кимна.

— Не можеш да разпознаеш къде съм ги погребал, нали?

— На тази светлина не.

— Дори на ярка слънчева светлина не би могъл.

— Ти как си запомнил точно къде са?

— По разположението им спрямо тези храсти — отговори той, като посочи няколко растения в периметъра на вдлъбнатината.

— Струва ми се доста неопределено.

— Виждаш ли онази обърната по гръб черупка на остроопашат рак?

Кимнах.

— Погледни по-внимателно. Пъхнал съм в нея камък, за да не се премести.

На тази светлина не можех наистина да видя камъка, но се престорих, че съм го различил.

— Пати Ларейн — каза Уордли — е погребана под тази черупка, Джесика на четири стъпки вдясно от нея, а Паяка на четири стъпки вляво. Студи е на още четири стъпки по-наляво.

„А избрал ли си място за мен?“ — щеше ми се да го попитам — екзалтацията ми на храбър пациент не би се задоволила с нещо по-слабо — но нямах вяра на гласа си. Усещах в гърлото си някаква предрезгавялост. Абсурдно звучи, но сега, намирайки се в такава близост до смъртта си, не изпитвах по-голям ужас, отколкото преди началния удар при първия ми футболен мач в гимназията. Ужасът бе определено по-малък, отколкото преди единствената ми среща в „Златните ръкавици“. Нима животът беше смазал сърцето ми така, че да изпитва само управляеми чувства? Или все още бях нащрек да му изтръгна пистолета?

— Защо уби Пати Ларейн? — попитах го.

— Не бъди толкова сигурен, че аз съм го направил.

— Ами Джесика?

— А, не. Лоръл си имаше сериозни недостатъци в характера, но аз не бих я убил. — Със свободната ръка той загребваше пясък и го пускаше между пръстите си, сякаш така преценяваше посоката на следващите си реплики. — Да-а — каза той, — мисля, че ще ти кажа.

— Много би ми се искало.

— Какво ще промени това?

— Както ти казах, мисля, че има значение.

— Интересно би било, ако инстинктът ти има сериозни предпоставки.

— Моля те, кажи ми — обърнах се към него, сякаш разговарях с по-възрастен роднина.

На него това му хареса. Мисля, че никога преди не бе слушал подобна нотка в гласа ми.