Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 146

Тогава разбрах онова, което никога преди не бях съзнавал: че у нас има не една, а две души, нашите баща и майка — в най-лошия случай! — нощта и денят, ако щете, не, това не е тълкувание на двойствеността ни, аз притежавах две души, които бяха като два коня в един впряг — неподходящи за него! — и когато едната кажеше „да“, другата казваше „не“, а клетият колар беше моя милост, който сега направи избора си: да, ще го направя, трябва да го направя. Не можех още веднъж да преживея поражението с колоната.

И така, слязох от колата си. За мое нещастие страничната улица беше безлюдна, като по този начин не ми предлагаше претекст да се забавя, и аз, накуцвайки пресилено (сякаш в очите на полицията един сакат би могъл да стори по-малко зло), пресякох улицата до колата му — сърцето ми биеше толкова мощно, че страхът ми преминаваше през стадия на световъртеж направо в делириума на опиянението. Давали ли са ви някога упойка с маска, за да видите как концентричните кръгове дълбаят мозъка ви, докато губите съзнание? Аз ги видях сега, когато извадих ключовете от колата му.

„О, здрасти, Риджънси — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против. Искам да взема една щанга за гуми от багажника ти.“

„Нямам нищо против“ — отговори той, извади пистолета си и ме застреля.

И изчезна. Видението изчезна. С изтръпнали пръсти на краката и с разтреперана ръка пъхнах ключа в ключалката на багажника.

Неговото мачете беше вътре.

В този миг, когато сърцето ми се преметна — като котка по жица с високо напрежение и си помислих, че ще умра, аз усетих, че докосвам някаква забравена струна на ликуване и болка. Него го има. Това го има. Те са там. Беше потвърждение, че животът ни, който живеем с всичките си стремления и целия си разум, е само половината от нашия живот. Другата половина принадлежи на нещо друго.

Първият ми порив беше да побягна. Но вместо това изтръгнах неговото мачете от дъното на багажника — беше се залепило там! — хлопнах задния капак на полицейската патрулна кола, заставих се (това беше стъпката, която изискваше най-големи усилия в цялата серия) да вляза и да остана в неговата кола достатъчно дълго, за да запаля пак двигателя, и едва тогава имах възможност да прекося улицата до моята кола. След като вече потеглих, воланът на поршето вибрираше постоянно в здравата ми ръка и накрая се видях принуден да го уловя с двете. Пет пресечки след Брадфорд стрийт спрях за малко под една лампа и огледах мачетето. Беше цялото в засъхнала кръв от страната на острието, която не беше залепнала за гумената подложка в багажника. Всичките ми представи за Риджънси рухнаха. Никога не бих могъл да си го представя, че може да е толкова небрежен.