Читать «Мъжагите не танцуват» онлайн - страница 147

Но нима ако той беше използвал това оръжие срещу Джесика (но, да, трябва да го бе използвал), нима беше възможно оттогава да не е имал случай да види острието отблизо? Когато човек се готви да спи над бездната, той се чувства по-спокойно като разбере, че колегите му маниаци също познават чувството на страх и трепет.

Потънал в размислите си, обиколих целия град, преди да стигна до простия извод, че е по-добре да преместя неговото мачете в багажника си, вместо да го държа до себе си на предната седалка. Точно тогава се намирах на колелото в края на Търговската улица, където първите заселници се бяха приземили и където сега вълноломът пресичаше мочурището. Спрях там, вдигнах предния си капак и оставих мачетето вътре — забелязах, че острието беше нащърбено, след което затворих капака и видях как зад мен спира кола.

От нея слезе Уордли. Вероятно беше поставил ново сигнално устройство на задната ми броня. Господи, аз дори не бях проверил колата си.

След това той се приближи към мен. Бяхме сам-сами край вълнолома и луната хвърляше достатъчно светлина, за да се виждаме.

— Искам да поговоря с теб — рече той.

В ръката си държеше пистолет. На дулото със сигурност имаше поставен заглушител. А освен това, да, пистолетът приличаше на моя — калибър 22. Не беше необходимо кой знае колко творческо въображение, за да се предположи какъв е върхът на специалния куршум, който бе вкаран в патронника.

Осма глава

— Уордли — казах аз, — изглеждаш ужасно. — Гласът ми обаче трепереше достатъчно, за да развали внушението, че не съм респектиран кой знае колко от оръжието му.

— Бях — рече той — на погребална служба.

Дори на неясната светлина на луната, процеждаща се мъжделиво през леките облаци, можех да видя, че чак косата и очилата му бяха изцапани с мокър пясък.

— Да се поразходим по скалите — предложи той.

— Трудно ще ми бъде — казах му, — нараних си крака, когато ритнах Студи.

— Да — отговори Уордли, — той смяташе, че си го ритнал. Беше ти много ядосан.

— Очаквах го днес да ме потърси.

— Няма повече да видим Студи — каза Уордли.

Той направи лек знак с цевта на пистолета си, сякаш ми посочваше най-удобния стол в стаята. Тръгнах няколко крачки пред него.

Не беше лесно да се върви. Вълноломът се простираше на километър и половина през песъчливите мочурища и заливчета и човек трябваше да избере внимателно маршрута си по лъскавите, черни, заоблени блокове. В горния си край те бяха почти на едно ниво, като неравна пътека, но от време на време се налагаше да се пресича цепнатина, широка метър и двадесет — метър и петдесет, защото иначе трябваше да се смъкваш от ръба на един висок блок и да се покатерваш на другия. В тъмното и заради контузиите ми напредвахме бавно. На него това не му пречеше. Зад нас от време на време някоя кола идваше по Търговската улица към колелото и свиваше или към „Странноприемницата на Провинстаун“, или продължаваше покрай мочурищата към мястото, където се излизаше на извънградското шосе, но след като ние бяхме извървели няколкостотин метра по вълнолома, тези коли все едно че бяха на доста голямо разстояние. Фаровете им изглеждаха далечни като работните светлини на корабите в океана.