Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 3

В този момент майката излезе от вцепенението си и нададе няколко пискливи викове. Юмруците й се свиваха и отпускаха. Жакмор се обърна към бавачката:

— Имате ли леген? — попита той.

— Ще вървя да взема — отговори бавачката.

— Размърдайте се, глупачке — каза Жакмор. — Искате да похаби чаршафите ли?

Тя изхвръкна от стаята и Жакмор с удоволствие я чу да пада по стълбите.

Той се приближи до жената. Нежно погали изплашеното й лице. Тя сграбчи китката му с вдървените си ръце.

— Искате ли да видите мъжа си? — попита той.

— О, да — отговори тя. — Но дайте ми първо револвера, там, в гардероба…

Жакмор поклати глава. Бавачката се върна, като носеше овален леген, в какъвто обикновено се мият кучета.

— Нямам друго — рече тя. — Оправяйте се с това.

— Помогнете ми да го сложа под нея — каза Жакмор.

— Ръбът е остър — отвърна бавачката.

— Така изглежда — потвърди той, — по този начин ги наказваме.

— Напразно — промърмори бавачката. — Тя нищо лошо не е направила.

— А какво хубаво е направила?

Подпухналият гръб на майката лежеше върху ръба на легена. „Сега, въздъхна Жакмор, какво се правеше… Тая работа хич не е за психиатър…“

IV

Той се чудеше, беше несигурен. Жената мълчеше, а прислужничката неподвижно и безизразно я гледаше.

— Трябва да й изтече водата — каза тя.

Жакмор се съгласи, без да реагира. После, стреснат, вдигна глава. Смрачаваше се.

— Слънцето ли се скри? — попита той.

Слугинята отиде да види. Светлината се топеше зад хълма, задуха тих ветрец. Тя се върна неспокойна.

— Не зная какво става — прошепна тя.

В стаята се виждаше само някакво фосфоресциране около огледалото над камината.

— Да седнем и да чакаме — предложи тихо Жакмор.

От прозореца идваше мирис на горчиви треви и прах.

Стана съвсем тъмно. Из недрата на мрака майката започна да говори.

— Няма повече да имам — каза тя. Никога повече няма да искам.

Жакмор си запуши ушите. Гласът й стържеше като нокът по стъкло. Бавачката проплака изплашена. Гласът нахлуваше в главата на Жакмор и пробождаше мозъка му.

— Те ще излязат — каза майката, смеейки се грубо. — Те ще излязат и ще ми причинят болка и това ще е само началото.

Леглото започна да скърца. Майката дишаше тежко в тишината, гласът й прокънтя.

— Ще минат години, години и всеки час, всяка секунда това ще бъде може би единствената цел, всичката тази болка няма да послужи за нищо друго освен винаги да ме боли, завинаги.

— Стига — промълви рязко Жакмор.

Майката си дереше вече гърлото от викане. Очите на психиатъра свикнаха със светлината, излъчвана от огледалото. Той видя лежащата жена, с изкривено тяло, да се напряга. Тя надаваше дълги последователни викове и гласът й кънтеше в ушите на Жакмор като в облак лепкава и трапчива мъгла. И изведнъж между вдигнатите й крака се показаха едно след друго две по-светли петна. Той отгатна движенията на бавачката, която, забравила страха си, сграбчи двете деца и ги уви в платно.

— Още едно — си каза той.

Майката, измъчена, едва не загуби съзнание. Жакмор стана. Третото бебе идваше и Жакмор ловко го хвана и облекчи жената. Тя се отпусна изтощена. Тъмнината безшумно се разкъса, светлината нахлуваше в стаята, жената лежеше с обърната настрани глава. Лицето й беше изтощено от напрежението, имаше големи черни кръгове под очите. Жакмор избърса потта по челото и врата си и се учуди, че чува шумове отвън, от градината. Бавачката привършваше с повиването на последното бебе, тя го остави при другите две на леглото. После отиде до гардероба, взе един чаршаф и го разгъна по дължина.