Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 5
Борис Виан
Анжел се приближи и се опита да погали ръката й. Тя се дръпна.
— Стига — каза тя. — Нямам желание да започвам отново.
— Слушай — прошепна Анжел.
— Махай се — каза тя уморено. — Сега не искам да те виждам. Това ми причини прекалено много болка.
— Не си ли по-добре? — попита Анжел. — Виж… Този корем, който така те притесняваше, го няма вече.
— И с чаршафа, който носите — каза Жакмор, — когато станете, няма да има и следа.
Клемантин с голямо усилие се понадигна. С нисък съскащ глас тя каза:
— Би трябвало да се чувствувам по-добре, а? Ей така… веднага след това… с разкъсания си корем, с тези болки в гърба…, с разкривения до болка таз, с червените капилярчета в очите…, би трябвало да се съвзема, да бъда послушна, да си възстановя хубавата фигура, хубавия твърд бюст…, за да дойдеш ти или някой друг, да ме мачкате, да ми хвърлите от вашата мръсотия и всичко да започне отново, да ме боли, да стана тромава, да кървя…
С рязко движение тя пъхна ръката си под завивките и изтръгна чаршафа, с който бе превързана. Анжел понечи да реагира.
— Не се приближавай! — каза тя с толкова презрителен глас, че мъжът й спря онемял. — Махайте се! И двамата! Ти, защото ми причини това, а вие, защото ме видяхте такава. Хайде… Изчезвайте!
Жакмор тръгна към вратата, последван от Анжел. Когато последният беше вече на прага, тя хвърли свития на топка чаршаф и го удари по тила. Анжел се спъна и си блъсна челото в касата на вратата. Тя се затвори след него.
VII
Сега те слизаха по стълбата, покрита с червени плочки, която трепереше под краката им. Къщата имаше яка конструкция от дебели черни греди, стените бяха варосани. Жакмор се чудеше какво да каже.
— След малко ще бъде по-добре — каза колебливо той.
— Хмм… — отговори Анжел.
— Много ли ви се струпа на главата? — попита психиатърът.
— Не. Два месеца бях заключен. Това е.
Той се опита да се усмихне.
— Странно ми е, че съм отново свободен.
— Какво правехте през тия два месеца? — попита Жакмор.
— Нищо — каза Анжел.
Те минаха през един голям хол, покрит като стълбището с червени теракотови плочки. Имаше малко мебели: тежка маса от светло дърво, нисък бюфет от същото дърво и по стените две-три картини, много светли и красиви. Столовете бяха в същия стил. Анжел се спря до бюфета.
— Ще пийнете ли все пак нещо? — попита той.
— На драго сърце — каза Жакмор.
Анжел поднесе две чашки домашен плусточник.
— Прекрасен — оцени Жакмор.
И тъй като другият не отговаряше, прибави:
— В общи линии как се чувствувате като баща?
— Не е весело — каза Анжел.
VIII
Клемантин беше сама. В стаята не се чуваше никакъв шум освен на моменти плискането на слънчевите лъчи в пердето.
Облекчена и напълно затъпяла, тя прекара ръце по плоския си и мек корем. Набъбналите й гърди тежаха. Тя почувствува съжаление, срам и угризение за тялото си и забрави захвърления вчера чаршаф. С пръсти опипваше извивката на врата си, раменете, ненормално набъбналите си гърди. Беше й доста горещо, сигурно имаше температура.
От прозореца идваше далечната глъчка на селото. Беше време за полската работа. От мрачните обори се чуваше пресилено сърдитото мучене на някакви озаптени животни.
