Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 17

Когато се изравни с лодката, видя как човекът се хваща за борда и прави усилия да се качи. Червената вода от потока се отърсваше от дрехата му на перли, без да я мокри. Главата му се показа над борда. Лодката се клатеше от усилията на човека. Жакмор видя накрая и лицето му, той с последно усилие бе успял да прехвърли отначало едната си ръка и единия си крак в лодката, а после се катурна целият вътре. Беше доста възрастен човек. Имаше изпито лице и сини отсъствуващи очи. Гладко избръснатото му лице с ореол от дълги бели коси имаше едновременно достоен и добродушен израз, но върху устните, когато бездействуваха, се забелязваше горчивина. В този момент той държеше между зъбите си някакъв предмет, който Жакмор не успя да различи.

Жакмор го повика:

— Затруднен ли сте? — попита той.

Човекът се изправи и успя да седне. Той пусна от устата си това, което беше уловил.

— Какво казвате? — попита той.

Наведе се над греблата и приближи лодката си до брега. След малко тя се допря до него. Така Жакмор разбра, че брегът се спускаше отвесно под водата, като някаква пукнатина в нея.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Жакмор.

Човекът го погледна. Беше облечен в дрипи от стар чувал.

— Чужденец ли сте? — рече той.

— Да — отговори Жакмор.

— Иначе нямаше така да ми говорите — каза почти на себе си човекът.

— Можехте да се удавите — продължи Жакмор.

— Не и в тази вода — отвърна човекът. — Тя е променлива, понякога не носи дори и едно дърво, друг път и камъните остават на повърхността й; но човешките тела винаги плуват, без да потънат.

— Какво стана? — попита Жакмор. — От лодката ли паднахте?

— Вършех си работата — рече човекът. — В тази вода хвърлят всичко мъртво, а аз го вадя. Със зъби. За това ми плащат.

— Но това би могло да стане и с мрежа — каза Жакмор.

Той изпитваше някаква тревога, имаше усещането, че говори с обитател на друга планета. Чувство, добре познато, разбира се.

— Трябва да ги вадя със зъби — отговори човекът. — Всички мъртви и гнили неща. Затова ги и хвърлят. Често ги оставят нарочно да изгният, за да ги хвърлят. И аз трябва да ги вадя със зъби. За да се скапват между зъбите ми. За да цапат лицето ми.

— Много ли ви плащат за това? — попита Жакмор.

— Дават ми лодката и ми плащат със срам и злато.

При думата „срам“ Жакмор се дръпна, а после се упрекна за това си движение.

— Имам къща — каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. — Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. За всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И за боклуците.

Той спря за миг.

— Но това не е интересно за вас — продължи той. — Да нямате намерение да оставате тук?

Последва дълго мълчание.

— Да — отвърна накрая Жакмор. — Ще остана тук.

— Тогава ще станете като другите — каза човекът. — Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.