Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 18

— Как се казвате? — попита Жакмор.

— Ла Глоар — отвърна човекът. — Те ме наричат Ла Глоар. Това е името на лодката, аз вече нямам име.

— Ще се видим отново… — рече Жакмор.

— Ще станете като тях — продължи човекът. — Няма да ми говорите. Ще ми плащате. И ще ми хвърляте мършите си. И срама си.

— Но защо вършите това? — попита Жакмор.

Човекът вдигна рамене.

— Преди мен имаше друг — каза той.

— Но как го заместихте — настоя Жакмор.

— Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми — отговори човекът. — В това село винаги е било така. Много силно вярват в бога. Имат си съвест. Никога обаче угризения. Но този, който се отпусне… Този, който се разбунтува…

— Го качват на „Ла Глоар“… — довърши Жакмор. — И вие сте се разбунтували.

— О, това не се случва често. Може би ще бъда последният, майка ми не беше оттук.

Той седна в лодката и хвана греблата.

— Трябва да работя — каза той. — Довиждане.

— Довиждане.

Жакмор го изгледа как се отдалечава бавно по блестящата червена повърхност на водата и продължи пътя си. Църквата, приличаща на яйце в гнездо, беше вече наблизо. Когато стигна, той бързо изкачи седемте стъпала и влезе. Преди да поговори със свещеника, искаше да разгледа вътрешността.

XVI

Една сложна мрежа от подпорни и съединителни греди поддържаше шистовата облицовка на яйцевидния кораб. Пред Жакмор се издигаше олтарът от черен гранит със зелени култови предмети. Между две греди, вдясно, амвонът, съвсем нов, издигаше белезникавия си силует с разтворените си капаци.

За пръв път Жакмор виждаше толкова хитроумно построена църква, с яйцевидна форма без каменни колони, без арки и кръстосани островърхи сводове, без барабани и фанфари и без грижа за утрешния ден. Дървени части, сглобени по странен начин, опасваха крепките стени и представляваха носещо скеле. Централните бяха покрити с дълбока резба и Жакмор различи, че са шарени; в тъмнината блестяха само очите на издяланите светци, демони и змии. Вътрешното пространство на църквата беше свободно. Един овален стъклопис под олтара пропущаше отвъдморскосиня светлина. Без него в църквата би било тъмно. От двете страни на олтара два свещника с многобройните си запалени свещички хвърляха трептящи отблясъци и смущаваха мрака със смътното си сияние.

От входа до олтара водеше дебела пътека от слама. Жакмор тръгна по нея. Щом очите му свикнаха със светлината, той забеляза сивия правоъгълник на отворената вдясно зад олтара врата и реши, че тя води към стаята на свещеника.

Той влезе в едно коридорче, пълно с шкафове и разни вещи. В дъното имаше друга врата, оттам се чуваше шептене. Жакмор почука три пъти по дървената ламперия.

— Може ли да вляза? — попита полугласно той.

Разговорът зад вратата спря.

— Влезте! — чу Жакмор.

Той се подчини на поканата и влезе.

Кюрето беше тук и разговаряше с клисаря. Те станаха, виждайки Жакмор.

— Добър ден — каза последният. — Господин свещеникът, без съмнение?

— Добър ден, господине — отвърна кюрето.