Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 15

— Ноел… Ноел… хайде.

Тя се паникьосваше все повече и повече. Поиска да извика за помощ. Накрая Ноел си пое дъх за нов крясък. Бързо, с треперещи ръце, тя му даде гърдата.

Той веднага започна жадно да суче и се успокои.

Тя прекара ръка по потното му чело. Не повтори повече опита.

След няколко минути, заситен, Ноел престана да суче. Той примлясна, оригна се веднъж и заспа почти веднага, като продължи дълбоко да въздиша в съня си.

Когато тя взе последното, забеляза, че то я гледаше. С къдравата си коса и широко отворените си очи, то беше смущаващо и вглъбено като малък непознат бог. Усмивката му беше странно съучастническа.

То изпи своето. От време на време спираше, продължавайки да я гледа, да се взира в нея, и държеше зърното в устата си, без да суче. Когато то свърши, тя го остави вляво и му обърна гръб. Слабите дихания на трите деца шумоляха в стаята.

Все още смутена, тя се протегна и унесе. От трите пеленачета се носеше кисела миризма на пот. Тя сънува лош сън.

XIV

Анжел беше изкарал колата от гаража и чакаше Жакмор. Психиатърът се позабави, защото се наслаждаваше на прекрасна гледка — виолетовото море и сребърната мараня в небето, дървесата, цветята в градината и къщата, бяла и масивна сред този фойерверк от цветове.

Жакмор си откъсна малко жълто цветенце и се качи до Анжел. Колата беше комби, стара и стабилна, не много комфортна, но сигурна. Задният капак беше вдигнат, поддържан с две вериги, оттам обилно влизаше свеж въздух.

— Какъв край! — каза Жакмор. — Какви цветя! Каква красота! Какви…

— Да — каза Анжел.

Той даде газ. След колата по пътя се вдигна облак прах. Прахът падаше върху сюнгероподобната трева, с която Жакмор беше вече свикнал.

Една коза, застанала край пътя, направи знак с рогата си на Анжел и той спря.

— Качвай се — рече й той.

Козата скочи в колата и седна на платформата зад тях.

— Всичките се движат на автостоп — обясни Анжел. — И тъй като нямам никакви причини да бъда в лоши отношения със селяните…

Той не довърши изречението си.

— Виждам — каза Жакмор.

Малко по-нататък те качиха едно прасе. Двете животни слязоха в началото на селото и всяко тръгна към фермата си.

— Когато се държат прилично, имат право да излизат на разходка. Иначе ги наказват, бият ги и ги затварят. И ги изяждат без много процедури.

— Да — каза слисано Жакмор.

Колата на Анжел спря пред дърводелската работилница. Двамата слязоха. Сега в малкото предпомещение имаше един продълговат сандък. Тялото на чирачето, което вчера дялкаше дъбовата греда, лежеше в него, мършаво и бледо, едва покрито с един чувал.

— Има ли някой? — извика Анжел, удряйки по масата.

Дърводелецът се показа. От работилницата се чуваха удари като вчера. Сигурно имаше друг чирак. Майсторът избърса носа си с ръкав.

— За леглата ли идваш — попита той Анжел.

— Да — отвърна Анжел.

— Ами, вземи ги — каза майсторът, — те са тук.

И посочи работилницата.

— Ела ми помогни — рече Анжел.

Те изчезнаха и двамата. Жакмор пропъди една тлъста муха, която кръжеше над главата на мъртвото дете.

Дърводелецът и Анжел качиха леглата в колата. Те бяха разглобени.