Читать «Сърца за изтръгване» онлайн - страница 16

— Вземи и това — каза дърводелецът, посочвайки сандъка, в който лежеше чирачето.

Дърводелецът вдигна сандъка и го сложи в колата. Те тръгнаха и след малко стигнаха до червения поток. Анжел спря, слезе и свали сандъка. Той бе малък и лек. Без усилие го вдигна и го отнесе до потока. След това го хвърли. Дървото потъна веднага. Тялото на детето изплува, без да се поклаща, и тръгна бавно по течението, като по гъста смола.

Частите на леглата се удряха при всяко подрусване на колата.

XV

31 август

Стаята на Жакмор беше на първия етаж, в края на покрития с плочки коридор. Имаше изглед към морето. Твърдите листа на една юка се открояваха в долната част на прозореца. Над зелените им връхчета се виждаше морето. Стаята беше квадратна, не много висока, стените й бяха облицовани с лакирани чамови дъски, които миришеха на смола. Също така лакирани бяха и боровите греди на тавана, очертаващи скелето на покрива, леко наклонени, здраво стъпили на грубите подпорни греди в ъглите. Мебелировката се състоеше от ниско легло от лимоново дърво, доста внушително бюро, покрито с червен марокен, фотьойл и гардероб, в чието огледало се оглеждаше прозореца. Подът беше покрит с плочки, както всички помещения в къщата, но тук плочките бяха по-малки, ромбовидни, жълти и порести, а върху тях — дебел килим от черна вълна. По стените нямаше нищо — нито картини, нито снимки. Една нисичка врата водеше към банята.

Жакмор привърши тоалета си и се облече за излизане. Беше изоставил традиционния си костюм на психиатър и сега носеше доста тесен кожен панталон, копринена пурпурна риза и широко кафяво велурено сако, добре подбрано по цвят за панталона. Той закопча каишките на пурпурните си сандали и излезе от стаята. Трябваше да отиде в селото, за да се разбере със свещеника за неделната церемония. И затова се облече простичко.

В коридора му се мярна Клемантин, която си отиваше в стаята. Тя за първи път ставаше и се бе поразходила из градината. Преди да затвори вратата на стаята си, му махна с ръка.

Той слезе. Анжел още спеше. Без да чака закуската, Жакмор излезе в градината. Листата на дърветата шумяха на свежия утринен вятър.

Земята беше суха като амиант. Както и снощи, водата в кладенеца кипеше, а прозрачното небе не даваше никакви надежди за дъжд. Жакмор тръгна към селото, навикът бе скъсил пътя дотам.

Още не беше видял църквата, чиято камбанария се издигаше малко по-високо над околните къщи и ферми. За да стигне до нея, той трябваше да повърви доста покрай червения поток. Гледаше плътната вода и настръхваше при мисълта за всичко, което се криеше под гладката й повърхност.

Пътят извиваше, потокът също. Сивите крайпътни сгради отляво не му позволяваха да види какво има зад завоя.

Още петдесет метра и доста далеч пред него се показа църквата. А в потока — една неподвижна лодка. Греблата висяха от двете й страни. Той виждаше ясно само носовата й част, а отзад някакъв тъмен силует правеше неясни движения и за да разбере какво става, Жакмор се приближи.