Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 19

— Откъде я имаш?

— Купих я от полицията.

— Ще ми я дадеш ли? Аз нямам нито един екземпляр! Знаеш ли какво изпитва писател, когато държи вече напечатана своя книга, макар да е уверен, че никога няма да бъде по лавиците на книжарниците?… Моля те, дай мия!

— Не мога. Аз съм банкер и това е библиографска рядкост. За мене е ценна.

— А тогава защо ми я показа? Да ме дразниш ли?

— Нейната стойност ще се увеличи стократно, ако имам и автограф от тебе. Сега разбра ли защо я нося?

— Разбрах, че си един стиснат банкер.

— Не ти липсва интелигентност. Освен това книгата много ми харесва. Това е едно от най-силните неща, които съм чел от български писател!

Матов погледна със съмнение приятеля си, въпреки че Борис го каза напълно сериозно. Той извади от вътрешния джоб автоматичната писалка „Ватерман“, подарена му навремето от Скарлатов. Явно за него това бе ценна вещ, защото изглеждаше като нова. Седна на стола и се наведе над книгата.

— И моля те, не пиши, че съм прасе!

— Добре, не ми пречи да мисля.

След като съчини посвещението и се подписа, Матов му върна книгата. Борис излезе в коридора, сложи я в джоба на пардесюто си и се върна.

— Не искам повече да те изкушавам… Какво смяташ да правиш нататък?

— Засега каквото мога. Аз съм все едно в затвор. Но ще им преча, ще ги изобличавам, ще казвам истината. Светът трябва да знае, че България е попаднала в ръцете на шайкаджии!

По-нататък Матов разказа на Борис бъдещите си планове. Събирал материал по убийството на министър-председателя Стамболийски. Отделни хора му носели сведения по тайни пътища.

— А властта?

— Вероятно се досещат. Но аз ще ги изпреваря. Ще ги изпреваря! — повтори той.

Матов мъчително се закашля. Извърна се с гръб към Скарлатов и плюна в носната си кърпичка. Когато се обърна, лицето му бе посиняло и дишаше бързо, с отворена уста. Не можеше да говори.

— Ти винаги си работил добре в чужбина… Там е по-спокойно…

— Ще остана тук! Вече идва и моят край! Искам тук да ме погребат! Аз съм български писател!

Той пак се закашля.

— Все пак, ако решиш или обстоятелствата те принудят, ще ми позволиш ли да направя каквото мога, за да се измъкнеш от тая клоака, която наричаш Родина?

— Не ме е страх от смъртта.

— Но те е страх, че няма да можеш да кажеш на хората това, което искаш… истината!

Матов нищо не отговори. Скарлатов се замисли, а после изведнъж реши:

— Книгата с автограф няма да остане при мене. Ще я изпратя в чужбина. Там ще я преведат и отпечатат.

— А как ще стане?

— Това е моя работа — отвърна Борис и си спомни за мистер Маркъм. Ще опитам чрез него, си каза той.

Влезе Ирина със супник в ръце. Скарлатов стана да й помогне.

Тръгна си след полунощ… Навън бе паднала гъста, бяла софийска мъгла. Когато се прибра вкъщи, на масата в салона бе оставена нова телеграма от Туше Динев. Състоянието на Вегенел се влошаваше. Изпаднал в безсъзнание.

Глава четвърта

Гроба на Вегенел изкопаха в замръзналата земя на една височинка, надвиснала над планинския поток, който тук правеше завой, а малко по-надолу бе водопадът, чийто шум изпълваше цялата местност. Затова гласовете на хората, събрани тук, едва се чуваха. Само тези от присъстващите, заобиколили ямата, можеха да чуят неясната — на латински език — заупокойна служба на католическия падре, дошъл специално от София. Мястото бе посочено приживе от Вегенел и отразяваше неговата обич към природата. Големият дървен кръст, положен върху изровената пръст, щеше да се вижда отдалеч. От височинката се откриваше изглед към цялата местност — на ширналата се долина, все още зелена, макар и със слана по нея, на голямата къща в тиролски стил, стопанските постройки, стадата, чак до Рилската река, където буйният планински поток се вливаше в нея. Над реката се виждаше дървеният мост от сковани огладени трупи, а отсреща се извисяваха стръмните склонове на планината, обрасли с борове, които постепенно оредяваха, за да се откроят сините скалисти върхове върху фона на ясното синьо небе. Беше студено. В краищата на буйния поток имаше лед. Зад гроба започваше друга стръмна гора. Наблизо минаваше тесният път с дълбоки коловози за Македония през Добро поле — един от най-кратките, използван от ябанджиите, от древните пътуващи търговци, бракониерите, контрабандистите, билкарите, от косачите на манастирските поляни там горе, над гората. Оттук щяха да минават денонощно разни хора и всеки можеше да спре при гроба, да поседне или само да хвърли поглед, да се прекръсти и каже: „Бог да го прости.“ А когато продължеше по стръмния път и излезнеше от боровата гора, пред очите му щеше да се изпречи нова, много по-голяма височина, с друг голям кръст към Царев връх, там където са се срещнали отдалеч свети Иван Рилски и цар Петър. Надолу, към потока, цялата скала бе обрасла в тъмнозелени мъхове, проточили се като водорасли, от които капеха капки. До пътеката още приживе Вегенел бе направил чешма с дървен чучур, от който постоянно течеше обилно вода, и край чешмата скована дървена пейка, за да поседне умореният пътник. Хубаво място е избрал за своя вечен сън, мислеше си Борис. Сякаш и след смъртта искаше да гледа планината при изгрев-слънце, да слуша шума на водопада, да чува говора на хората…