Читать «Земя за прицел: Гонитбата» онлайн - страница 20

Официалните лица бяха в непосредствена близост до сандъка, здраво направен от дебели, рендосани дъски. Най-напред стояха роднините на Вегенел — една слаба жена, цялата в черно, с черен воал, закриващ лицето й. Подкрепяше я мъж на средна възраст с червеникава коса, луничаво лице и големи мустаци. Това бяха сестрата и племенникът на Вегенел. Тук бяха и новият посланик на Австрия, Неделев, Карасулиев, Туше Динев, двамата техници от електростанцията. Духовенството на манастира не бе представено от игумена, но имаше доста монаси, струпани като ято черни гарвани малко встрани, за да не се омърсят от католическия си събрат, който така или иначе изповядваше като тях християнската вяра. От Двореца бяха изпратили личния адютант на цар Борис III — един млад капитан. Зад този висш кръг следваха хората, които работеха в стопанството на Вегенел. Останалата, най-многобройна част — от околните села — заемаше обширното пространство наоколо. Бяха видели само добро от този човек, когото смятаха за свой близък съселянин. Вегенел, мислеше си Скарлатов, не беше сложна личност, но създаде от живота си едно завършено цяло. Нямаше велики принципи и все пак му бяха достатъчни най-простите правила, за да живее в мир с ближния. Нямаше наполеоновски амбиции, но остави след себе си не разрушения, а блага. Той мина през тази земя като пътник, който знаеше, че не може да вземе нищо със себе си, и затова се постара да остави нещо на другите, които идваха след него. А това вече, разсъждаваше Борис, само по себе си като пример е много.