Читать «Грейси Линдзи» онлайн - страница 3

Докато се мъчеше и бореше с думите, той усети оживлението в църквата и дочу сподавения шепот, който последва провала му, съзря косите погледи, полуприкритите усмивки. Видя как децата се смушкваха помежду си. Дори чу или си въобрази, че чува едва потиснато кискане откъм галерията, където седяха фермерските ратаи. Това го съкруши напълно.

Дениъл никога не превъзмогна своето първо поражение. Опитваше се отново и отново. Отиде чак до Гарви на север и до Линтън на изток в опитите си да намери църква, в която да се установи, но винаги без успех.

На два пъти успя да се вмъкне в списъка на кандидатите за малки селски енории, но когато се стигаше до избор, все не гласуваха за него. Постепенно той се примири с репутацията си на провалил се пастор и подтикнат от нуждата да намери средства за препитание, се върна отново към фотоапарата, с който умееше да си служи, и с течение на времето се утвърди като, така да се каже, официалния градски фотограф.

В този момент часовникът на камбанарията удари пет и Дениъл затвори студиото за деня. После, според обичая си, преди да се запъти за дома си в северните покрайнини на града, той прекоси улицата, за да размени някоя дума със съседа си, аптекаря Хей.

Помещението на аптеката беше тъмно и тясно, с въздух, натежал от миризмите на алое, азафетида и сладко коренче. Рафтове с тъмнозелени шишета изпълваха едната стена. На дългия тезгях имаше газова горелка, която изпъкваше като жълт език на фона на мраморна плоча, опръскана с червен восък. До нея седеше самият собственик и с жлъчна потиснатост стриваше в хаванче съставките на някакви ханчета.

Аптекарят Хей беше мършав, с мъртвешки вид човек, с продълговата плешива глава, с ивици червено кестенява коса и линеещи бакенбарди от същия цвят. Носеше късо сако от алпака, позеленяло от старост и на петна от лекарства и химикали, а под него личаха кокалестите му ръце и плешки като на скелет. Изражението му беше тъжно и жлъчно, а манталитетът му — на най-разочарования човек в цялата вселена. Нищо не можеше да го изненада. Нищо, ама съвсем нищо!

Той и не вярваше в нищо, освен в стрихнина и рициновото масло, в Джон Стюарт Мил и Чарлс Брадло. Беше най-отявленият и всепризнат свободомислещ гражданин на Левънфорд. Не го бе грижа за никого, нито дори за клиентите му. Подхвърляше им през тезгяха хапчетата и сиропите си, сякаш бяха отрова за плъхове.