Читать «Грейси Линдзи» онлайн - страница 5

— Простете ми, господа. — Той примигна от единия към другия. — Това е голяма изненада… след седем години… така неочаквано.

— Голяма изненада за теб — обади се Хей със същата особена интонация на гласа.

— Да — каза просто Дениъл. — Бедният Низбит… но пък като си помислим каква радостна вест е, че Грейси отново ще бъде сред нас.

Той се обърна топло, почти умолително към Мъри:

— Мило момиче беше, нали, Дейвид?

— Да — издума Мъри, без да вдигне поглед.

Възцари се по-продължително мълчание. Дениъл разгъна кърпата си и отри челото и шията си.

— Днес беше задушно. Подходящо, много подходящо за сезона време. Сега, ако ме извините, отивам си вкъщи. Трябва да видя жена си. Не се съмнявам, че и тя е научила. Лека нощ, господа.

Отиде до вратата, отвори я и тихо я затвори след себе си.

И така, вярно беше най-сетне онова, на което той не бе посмял да се надява през всичките тези години. Докато Дениъл крачеше по пустия страничен път към дома си, пресичайки незастроената общинска площ, обля го вълна на сладостно чувство, която изпълни съзнанието му с нежното видение на Грейси, милата му племенница. Виждаше я облечена в бялата си рокля — винаги бе обичала белия цвят и той много й отиваше.

Такава я беше видял за последен път една вечер току преди трагедията. Вървеше по Левънсайд покрай реката с букет ливадничета в ръка, набрани по зеления бряг.

Каква прелестна картина. Слънчевите лъчи, падащи полегато върху водата, се отразяваха в сияние, което я обгръщаше „като млада сърна, дошла при реката на водопой“, мина му през ум забравен стих. Личицето й беше оживено и засмяно, а в топлите й кафяви очи искреше обещанието на живота.

Но на осемнайсет години какво ли бе знаела тя за живота? Бедното дете. Той въздъхна дълбоко и по лицето му се изписа тъга. Ала то отново просветна, докато мислите му се връщаха по-назад в миналото и други, по-щастливи образи и сцени се тълпяха пред мисления му взор.

Измежду тях я видя в детския хор, който бе ръководил в старата градска зала. Какво чудо беше тя тогава, какво малко чудо — само десетгодишна, с гласче като флейта, с такава жизненост, грация и талант — е, наистина никога, никога не бе срещал той такъв талант оттогава.

Усмихна се — защото сега мислено я виждаше при награждаването в колежа, качвайки се на подиума, за да получи подвързаната с кожа „Пътуването на поклонниците“, с която беше наградена за познанията си по Светото писание. Да, той я беше обучавал, за да спечели тя тази награда. Беше най-добрата ученичка, която някога бе имал в класа си по изучаване на Библията!

Видя я пак на училищния пикник, малко момиче на дванайсет години с красива, нова панделка в косите, размахала слаби крачета в надбягването за малките момичета, устремена напред със заострена волева брадичка и пресичаща първа финалната лента, която той държеше. Да, беше спечелила за най-голяма негова радост.

Очите на Дениъл се замъглиха. Тъй много бе обичал Грейси, с всичката предана нежност на човек, който няма свои деца. Тя беше някак различна, замесена от друго тесто, по-фина, по-завършена в тяло и душа.