Читать «Грейси Линдзи» онлайн - страница 2

Елизабет Уолди се усмихна. Тя беше простодушна жена въпреки натруфеното си облекло и претенциите за собствен стил, който общественото положение на съпруга й изискваше от нея.

— Много сме доволни от годежа — продължи тя. — Мистър Мъри е толкова обещаващ млад човек.

— Да — съгласи се Дениъл, — познавам Дейвид от времето, когато беше малко момче. Изискан, с тежест мъж. И добър адвокат.

В този момент иззад завесите се появи Изабел с леко поруменели бузи. Беше бодра, свежа, с едра, закръглена фигура, кестенява коса и сини очи.

Макар и хубавичка по свой начин, изражението на лицето й беше глупаво и много губеше от капризно отпуснатата си долна устна. Все пак тъкмо сега, при това тържествено посещение у фотографа, тя изглеждаше достатъчно привлекателна и доволна от мисълта, че подобието й в сребърна рамка скоро щеше да се появи измежду книжата върху бюрото на Дейвид Мъри в кантората му на Хай стрийт.

— Мама мислеше, че за фон на снимката би трябвало да има балкон.

— Много е модерно — кимна Дениъл в знак на съгласие. — И може би с книга в ръка.

— Да, да — подкрепи го мисис Уолди. — Като че ли чете.

Дениъл пак наклони глава, докато смъкваше движещ се на ролки прашен параван с изобразена на него мраморна балюстрада. После настани обекта си с отворена книга в ръка до една бамбукова стойка за цветя. Сивите му очи гледаха задълбочено и сериозно зад очилата в стоманени рамки, а малката кестенява брада стърчеше под ъгъл едновременно комичен и затрогващ в стремежа му към артистично удовлетворение.

— Можете да отпуснете още малко лявата си китка, мис Изабел — предложи той накрая, съзерцавайки ефекта с глава, наклонена на една страна. После се скри под черния чул на камерата и експонира серия от обрамчени в махагон плаки.

След като снимането приключи, Изабел сложи шапката си и Дениъл придружи дамите до чакащия ги файтон, където на сбогуване мисис Уолди благодушно забеляза:

— Ще ви очакваме догодина на сватбата, мистър Нимо. Ще се погрижа да получите покана.

Като се връщаше в студиото си, Дениъл изпита благодарност за тази проява на любезност, защото добре знаеше, че по мярката на левънфордското обществено мнение той бе считан за неуспял човек — некадърен, смешен неудачник.

Истината беше, че преди близо трийсет години Дениъл бе станал пастор, надлежно дипломиран за лечител на душите според каноните на шотландската църква. Въпреки това Дениъл никога не намери амвон, от който да проповядва.

Отначало перспективите му бяха нелоши. Интересуваха се от младия човек, получил всички тези награди в колежа. С истински вкорененото си благоговение към „учението по книги“ градът Левънфорд го беше предложил за помощник в енорийската църква и като за изпит го избраха да изнесе една проповед.

Дениъл имаше тази проповед в главата си — пламенно и добре обмислено слово. Седмици преди това той бе репетирал, скитайки из полето около Левънфорд с унесен поглед и движещи се устни. Когато се качи на амвона, почувства, че знаеше проповедта наизуст. Обяви темата си и започна да говори.

В началните моменти проповедта потръгна добре, после изведнъж той осъзна присъствието на събраните богомолци, редиците от лица, обърнати нагоре към него, насочените погледи. Тръпка на неувереност пролази по цялото му същество, мъчителна и парализираща с ефекта си, още повече че това чувство не му беше непознато. Кръвта нахлу в лицето, челото, шията му. Разколеба се, загуби нишката на мислите си и започна да заеква. Знаеше, че е загубен, ако това ужасно безсилие на говора го обладаеше. Той, разбира се, продължи да се бори с думите, сега бледен, с чело, оросено от тежки капки пот. Лиричната жар на проповедта му се превърна в нещо жалко. Усещаше с всеки удар на присвитото си сърце реакцията на слушателите към недостатъка му. Преувеличаваше я.