Читать «Грейси Линдзи» онлайн - страница 21

Дейвид със своето будно, открито лице, със старанието си да задоволи, с неуморимата си прилежност беше обичан от всички.

— Да — често отбелязваше Уолди покровителствено и със самодоволство, — нашият Дейви е ненаситно лаком за работа.

Напоследък все пак за Мъри беше трудно да се концентрира. Имаше да изпълнява задание, бюрото му бе отрупано с месечните отчети на околийската служба „Водно стопанство“, а мислите му все бягаха от цифрите.

Седеше с нервна гримаса, рошейки с пръсти черната си коса — навик, останал му от студентските години — и мислеше, да, мислеше за Грейси. Защо, о, защо се беше оставил да бъде отново замесен с нея? Не беше разумно, всъщност беше дяволски глупаво. И все пак тя беше толкова хубава, така сладка, че направо изтръгваше сърцето на мъжа от гърдите му. Беше в действителност единствената жена, която бе обичал.

На техните тайни срещи той чувстваше, че сякаш живее в друг свят, където парите, положението, перспективите, където всъщност цялата му кариера не струваха и жълта стотинка пред топлото излъчване на очите й.

Мъри простена и погледът му се отмести към снимката в кабинетен формат на Изабел Уолди в новата си сребърна рамка, поставена право срещу него на бюрото. Захапа перото си с намръщено лице. Всъщност Дейвид не гледаше снимката. Гледаше себе си и образът, който виждаше, едва ли бе обичайният, с който се представяше пред обществото в града.

У Мъри живееха две личности, и то в конфликт, който непрестанно се изостряше. Едната личност беше емоционална, мечтателна, утопична, другата — с ловък, хитър и пресметлив характер, решен да успее на всяка цена. В университета Мъри беше чел стиховете на Робърт Танахил и водил дебати във Фабианското общество. Сега, макар че от време на време носеше за показ старата си фабианска вратовръзка, той имаше и други вратовръзки с по-умерена и улегнала разцветка, които носеше на срещите си с общинските съветници в градския съвет и когато обсъждаше с Алекс Уолди плановете за новата газова компания в Ноксхил.

С горчивина и често с болезнен самоанализ, който обикновено тревожи този тип хора, Мъри си казваше, че има душа на поет и сърце на авантюрист. Липсваха му все пак качествата на делови мъж, които биха му спечелили високата оценка на Уолди и приятелите му. Мразеше раболепните усмивки и почтителното отношение, запазени за богаташите в малкия град, и презираше дребните им интриги. Ала как би могъл да устои на изкушението да вземе и той своя дял от хубавите неща, които му се предлагаха? Пресметлив и умен, той знаеше как да работи в своя изгода. Но си обещаваше, че веднага щом би могъл да си го позволи, би се върнал към насладата, която му носеше поезията.

Отвратен от себе си, Мъри захвърли писалката. Не би могъл да работи повече тази нощ. В този момент чу стъпки отвън и в стаята забързано влезе Алекс Уолди.

— Знаех си, че ще те намеря да работиш — каза той. — Време е да затваряме кантората.

Мъри сведе поглед от страх да не се издаде.

— Тъкмо привършвах за днес.

— Това е добре. Твърде многото работа затормозва духа. Хайде да вървим тогава. Колата ми е отвън и вкъщи ни очакват.