Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 95

Именно докато тя мислеше всичко това, белият микробус внезапно угасна. Когато това се случи, тя не караше бързо, пъплеше с едва десет мили в час по изровения път, но щом моторът угасна, колата спря мигновено.

Отначало маа Рамотсве си помисли, че й е свършил бензинът. Беше напълнила резервоара само преди няколко дни и когато погледна надолу, индикаторът сочеше, че още е наполовина пълен. Значи тази възможност трябваше да бъде изключена. Явно и електрозахранването беше в ред, понеже фаровете продължаваха да осветяват черния път. Значи проблемът беше самият двигател, помисли си тя.

Със свито сърце тя загаси и след това отново се опита да запали колата. Чу се как стартерът застърга, но нищо не стана. Тя отново опита, но пак безуспешно.

Накрая маа Рамотсве изключи фаровете и отвори вратата на колата. Нощта не беше съвсем безлунна и за известно време тя постоя така, гледайки нагоре към небето, чувствайки се малка и нищожна пред неговата необятност и пред тишината на саваната. В мрака малкият бял микробус беше сякаш пашкул, който я предпазваше от всичко; а ето че сега беше сама, една африканка под огромното небе, на която предстоеше дълъг път пеша. Вероятно щеше да успее да стигне до главното шосе за двайсетина минути, а оттам до града имаше към десет мили. Разбира се, ако се наложеше, тя можеше да извърви целия този път, но колко ли време щеше да й отнеме? Тя знаеше, че човек изминава средно четири мили в час, стига да е на равно. Но, както се опасяваше, тя не беше средностатистически човек; скоростта на хората с традиционно телосложение бе вероятно три мили в час. Тоест щеше да се наложи да върви около три часа, за да стигне едва до покрайнините на града. А оттам до „Зебра драйв“ щеше да е поне половин час, а може би и повече.