Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 96

Разбира се, имаше известна вероятност да успее да спре някой минибус, ако се случи да мине оттам. Вероятно шофьорът би се възползвал от това, че тя е натясно, и би й взел много повече от нормалната цена, но тя с радост би платила колкото и да е, за да се прибере вкъщи преди полунощ. А може би дори щеше да успее да убеди някои минаващ шофьор да я вземе на стоп по милост. Едно време хората правеха така, та дори и самата маа Рамотсве продължаваше да взема стопаджии, които сядаха отзад в микробуса, когато тя пътуваше до Мочуди. Но надали хората биха спрели през нощта, за да вземат една жена, стояща край пътя неясно защо.

Тя заключи вратата на малкия бял микробус и тъкмо се канеше да поеме пеша, когато чу нещо. Нощем в саваната се разнасят множество звуци — свиренето на насекомите, шумоленето на дребни животинки. Този звук обаче не беше от тях; това беше звук от капене. Тя застина на място и наостри уши. Няколко мига продължаваше да цари тишина, но след това този звук отново стигна до нея и този път бе ясно, че идва изпод колата й.

За разлика от маа Макутси, и още повече, за разлика от Мотолели, маа Рамотсве не притежаваше автомонтьорски умения. Но няма начин, след като си омъжена за автомонтьор, да не понаучиш това-онова за двигателите, а едно нещо тя знаеше със сигурност — че ако двигателят остане без масло, той спира. Това, което капеше под колата, сигурно беше масло; и тогава тя си спомни. Докато пътуваше на идване, колата здраво се друсна и удари един камък, стърчащ от глината. Тогава тя не му обърна внимание, но сега осъзна какво беше станало. Сигурно камъкът беше пробил масленото корито и маслото просто беше изтекло. Ако дупката не беше прекалено голяма, това би отнело известно време, но щом в крайна сметка остане без масло, двигателят няма избор, освен да спре, също както беше направил нейният тази нощ. А маа Рамотсве знаеше и още нещо: че когато един двигател спре, той е претърпял ужасна повреда. Те двете с маа Макутси биха могли да преживеят дълго време без чай, но моторите, уви, бяха друго нещо.

Тя се обърна с натежало сърце и тръгна по черния път. Оказа се, че е била по-близо до шосето, отколкото си мислеше и след по-малко от петнайсет минути вече стигна до него. Пътят към Лобатсе беше сравнително оживен и не след дълго тя видя фаровете на кола, току-що прехвърлила хълма. След това изгледа един камион, който профуча край нея, и усети с лицето си вихъра след него. Той обаче отиваше в другата посока, към Лобатсе, но сигурно щеше да има автомобили, които да пътуват към Габороне. Тя тръгна да върви.

Лесно беше да вървиш по шосето, по изтъркания асфалт. Този път беше добре поддържан, гладък и не беше трудно човек да напредва по него. Но тя продължаваше да се чувства странно да е толкова самотна в нощта, като всичко наоколо беше потънало в мрак. На какво ли разстояние, питаше се, тя е най-близкото диво животно, което може да поиска да я изяде? Толкова близо до Габороне нямаше лъвове, но ако пътуваш четирийсет мили на изток, положението се променя. А какво би се случило, ако някой лъв тръгне да скита? За един лъв четирийсет мили бяха нищо работа, а след като е изминал толкова път лъвът може да е гладен и да му дойде много добре една вечеря с традиционно телосложение…