Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 91

Шестнадесета глава

Малкият бял микробус

Маа Рамотсве не обичаше да кара кола нощем. Зад волана тя не беше плашлива, но знаеше, че нощем по пътищата дебне една опасност, от която не може да те предпази никакво внимание — скитащите животни. През нощта животните имаха навик да стоят край пътя и внезапно да изскачат пред идващите коли, сякаш едва ли не горяха от желание да разберат какво се крие зад фаровете. Може би си мислеха, че фаровете са факли, държани от техните стопани и излизаха, за да видят, дали не са им донесли храна; а може пък да търсеха топлина и да мислеха, че фаровете са слънцето. Възможно беше също да не мислят нищо особено, нещо, което винаги е възможно при домашния добитък, а като става дума, и при някои хора. Приятелката на маа Рамотсве Барбара Мукетси беше само една от мнозината, за които маа Рамотсве знаеше, че са се сблъсквали с крава нощно време. Късно една вечер тя се връщала от Франсистаун и блъснала една крава на Север от Махалапие. Горкото животно, което било черно и затова почти напълно невидимо през нощта, било пометено при сблъсъка и влязло в колата през предното стъкло. Единият рог одрал маа Мукетси по рамото, ако била седяла малко по-наляво или по-надясно, можело направо да я убие. Маа Рамотсве я посети в болницата и видя безбройните рани по лицето и ръцете й от счупеното стъкло. Всичко това показваше колко е опасно да се кара кола през нощта и едва не я отказа завинаги от тази мисъл. Разбира се, в града нещата бяха различни. Тук нямаше скитащ добитък, макар че понякога животните стигаха до крайните квартали на Габороне и причиняваха произшествия.

Сега, излизайки от града и взряна в мрака напред, тя зорко търсеше препятствие на шосето. Всъщност това не беше истинско шосе — беше черен път, изровен в червената глина, в която дъждовете бяха вдълбали миниатюрни каньони. Роднините на Ноте живееха в селцето на края на този път заедно с двайсетина други семейства. Селището им се намираше на средата на пътя между града и провинцията. Младите хора там работеха в Габороне и всяка сутрин минаваха по този път до шосето, където хващаха микробуса за града. Други живееха в града и се прибираха в събота и неделя, когато можеха отново да поемат ролята си на селяни, да гледат добитък и да орат няколко неплодородни ниви.

Маа Рамотсве се надяваше, че ще успее да си спомни коя е къщата на роднините на Ноте. Вече беше късно за онези, които живееха на село, и имаше възможност къщата вече да не свети, а тогава щеше да се наложи тя да обърне микробуса и да се върне вкъщи. А също така беше възможно Ноте изобщо да не е отседнал там — той можеше да е някъде в града. Когато се замисли за тези възможности, на маа Рамотсве й хрумна, че цялата идея да идва до тук е нелепа. Тръгнала беше да търси един мъж, който беше съсипал цели години от живота й, смяташе да му даде пари, изкарани с тежък труд, за да може той да осъществи някакъв свой абсурден план, и всичко това го правеше от страх. Тя беше силна жена, находчива жена, изградила свой собствен бизнес от нулата, жена, която безброй пъти в професионалния си живот беше показала, че е готова да се оправя с мъжете на равна нога. Но не и с този мъж. Този мъж беше различен; караше я да се чувства неадекватна, винаги бе успявал да го стори. Това беше странно усещане, да се чувства отново толкова млада, толкова неуверена и да изпитва такъв страх, както преди много години.