Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 89

Но колкото и сериозни да бяха тези въпроси, в този миг маа Рамотсве не се беше замислила над тях; тя мислеше за срещата с Ноте и за неговата заплаха. Той й беше казал, че ще дойде за парите след няколко дни, и това, което я тревожеше, беше не самото даване на парите, а мисълта, че той ще се появи. Тя можеше да си позволи да му даде тези пари — макар и едва-едва, — но изпитваше ужас при мисълта, че Ноте ще дойде в тази къща. Струваше й се, че това би било своеобразно оскверняване; къщата на „Зебра драйв“ беше дом на слънцето и щастието и тя не искаше по никакъв начин да я свързва с него. Всъщност вече беше взела своето решение и в този миг обмисляше как да го приложи на дело. Същият следобед беше попълнила един чек и смяташе да му го занесе — колкото по-скоро, толкова по-добре.

Господин Дж. Л. Б. Матекони отпи от чая си.

— Ти си много разтревожена за нещо — каза тихо. — Искаш ли да ми разкажеш?

Маа Рамотсве не отговори. Как би могла да му каже с какво я беше заплашил Ноте? Как би могла да му каже, че не са женени; че обредът, извършен от преподобния Тревър Муамба, нямаше юридическа стойност, и не стига това, ами и представляваше престъпление от нейна страна? Ако изобщо имаше думи, с които да се разкаже всичко това, тя не би могла да се насили да произнесе тези думи.

Мълчанието, което тегнеше между тях, беше нарушено от господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Онзи мъж е дошъл да види теб, нали? — каза той.

Маа Рамотсве стисна конвулсивно чашата си с чай. Сигурно маа Макутси му беше казала, или пък господин Полопетси. Това не биваше да я изненадва: в малко място като сервиза почти нямаше тайни.

— Да — въздъхна тя. — Дойде и поиска от мен пари. Ще му дам, само за да го накарам да си отиде.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Често се случва така с подобни хора — каза. — Те се връщат. Но ти трябва да внимаваш. Ако им дадеш пари, може пак да дойдат и да поискат още и още.

Маа Рамотсве знаеше, че думите му са верни. Тя щеше да каже на Ноте, че няма да му даде други пари, а ако пак дойдеше да я види, щеше да му откаже. Но щеше ли наистина да успее? Ами ако той пак я заплашеше, че ще отиде в полицията? Нима тя не би сторила всичко, само и само да не бъде посрамена?

— Ще му дам тези пари и ще му кажа да не се връща — каза тя. — Не искам да го виждам повече.

— Добре — каза той. — Но трябва да внимаваш.

Тя го погледна. Бяха разменили само няколко думи и тя беше скрила от него истината, но въпреки това вече се чувстваше по-добре, след като сподели тревогата си. Сега вече можеше да попита как е той.