Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 76

— Но аз не очаквам маа Рамотсве да поправя коли — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ето защо тя не бива да очаква от мен да бъда детектив.

Маа Макутси реши да не отговаря на тази забележка. След като хвърли поглед към часовника си, тя отбеляза, че трябва да тръгват, за да не стане така, че да пристигнат точно когато наемателят и семейството му са седнали да вечерят, което би било невъзпитано. Господин Дж. Л. Б. Матекони неохотно смъкна гащеризона си и свали шапката си от пирона, където стоеше обикновено. След това двамата се отправиха с неговия пикап на краткото пътешествие по пътя към неговата къща недалеч от стария Армейски клуб.

Когато наближиха към къщата, господин Дж. Л. Б. Матекони забави скоростта. Надничайки над волана, той каза на маа Макутси:

— Усещам се много странно, маа. Винаги е странно да се връщаш на някое място, където си живял.

Маа Макутси кимна. Вярно беше: тя се беше прибирала в Бобононг само няколко пъти, откакто се премести в Габороне, и това винаги нарушаваше равновесието й. Всичко беше толкова познато — това беше вярно, — но по странен начин й се струваше различно. Първо, колко малко беше всичко, и колко сиромашко и запуснато. Докато живееше в Бобононг, къщите й се бяха стрували съвсем нормални и домът, в който живееше семейството й, за нея беше съвсем удобен. Но като гледаше къщата им с очите, които вече бяха виждали Габороне с всичките големи сгради, тази къща й се виждаше сиромашка и тясна. А що се отнася до немарата, докато живееше в Бобононг, тя никога не беше забелязвала, че всичко трябва да се боядиса, но след като бе живяла в Габороне, където всички сгради се поддържаха толкова добре, не можеше да не забележи олющената боя и зацапаните стени.

И хората не бяха същите. Разбира се, любимата й леля продължаваше да бъде за нея все така любима, но докато преди тя с възхищение бе откривала мъдрост във всяка нейна дума, сега приказките й се виждаха обикновени баналности. И не стига това, ами понякога тя се чувстваше неловко от някои неща, които казваше леля й, като си мислеше, че подобни думи биха прозвучали чудато в Габороне. Това я караше да изпитва вина и тя винаги се мъчеше да се усмихва одобрително на забележките на леля си, но понякога усилието беше твърде голямо. Тя знаеше, че това не е хубаво. Знаеше, че никога не бива да забравяш какво дължиш на своя дом и на семейството си, както и на мястото, където си израснал, но понякога й беше трудно да прилага това на практика.

Маа Макутси винаги беше изпитвала възхищение от начина, по който маа Рамотсве се чувстваше щастлива и доволна от това коя е и откъде е дошла. Силната й привързаност към Мочуди беше явна и когато тя говореше за детството си, винаги го правеше с обич. Това беше голям късмет: да обичаш мястото, където си израснал; не всички са способни на това. А още по-голям късмет беше да имаш баща като Обед Рамотсве, за когото маа Макутси беше слушала толкова много от маа Рамотсве. Маа Макутси имаше чувство, че едва ли не го познава и че във всеки момент самата тя би могла да започне да цитира думите му, въпреки че, разбира се, никога не го беше срещала. Но можеше да си го представи. Случваше се да каже на маа Рамотсве: „Както казваше баща ти, маа!“, а маа Рамотсве се усмихваше и отговаряше: „Да, той винаги така казваше, нали?“