Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 34

Не кой да е, а самият британски Върховен комисар, който шофираше красив рейндж роувър, бе сред хората, които оценяваха качествата на господин Дж. Л. Б. Матекони. Той, както своя предшественик на този пост, поверяваше автомобилите си на грижите на господин Дж. Л. Б. Матекони, докато другите дипломати караха своите в големи и лъскави сервизи. Но първият британски Върховен комисар, който стана клиент на „Тлоквенг роуд спииди моторс“, беше отличен познавач на хората и веднага разбра, че е направил изключително откритие, когато се отби само за да зареди бензин, а господин Дж. Л. Б. Матекони, без да го молят за това, регулира нещо в двигателя. Промяна в тембъра на двигателя бе сигнализирала на господин Дж. Л. Б. Матекони, че се задава проблем, и той го беше неутрализирал веднага, при това, без да поиска пари. Това сложи началото на дълго сътрудничество, при което безупречно поддържаната дипломатическа кола минаваше на редовни прегледи в „Тлоквенг роуд спийди моторс“.

И по същия начин, по който маа Рамотсве проявяваше такт при съобщаването на деликатни вести, господин Дж. Л. Б. Матекони имаше дарбата да съобщи лошите новини за една кола така, че собственикът й да не се почувства твърде зле. Той беше виждал как някои автомонтьори клатят глави, докато оглеждат двигателя — дори когато собственикът стои до тях. А като чирак и самият той беше работил с един автомонтьор, учил в Германия, който просто сочеше двигателя и викаше: „Капут!“. Но в никакъв случай не бива така да съобщиш на клиента, че нещата не са розови, и господин Дж. Л. Б. Матекони се питаше дали немските лекари постъпват по същия начин с пациентите си, дали клатят глави и викат: „Капут!“ Най-вероятно не.

Той имаше далеч по-деликатен маниер. Ако се очертаваше някой ремонт да е прекалено скъп, понякога той предлагаше на клиента стол, преди да му съобщи колко ще струва. А ако вече просто нямаше какво да се направи, той започваше разговора с клиента, като му казваше, че животът на всичко е ограничен, и на обувките, и на колите, и на самия човек. По този начин кончината на един автомобил можеше да се възприеме от клиента като нещо неизбежно. Ала господин Дж. Л. Б. Матекони разбираше, че може хората да са силно привързани към своите коли, както сам се беше убедил от опита си с маа Потоквани, управителката на Фермата на сираците, и със самата маа Рамотсве. Фермата на сираците имаше стар минибус, който маа Потоквани бе успяла да го убеди да поддържа (безплатно). Този минибус трябваше да бъде заменен още преди много време, също като водната помпа във Фермата на сираците. Маа Потоквани не беше особено емоционално привързана към минибуса, но не й се щеше да харчи пари, ако може да го избегне. Той неведнъж бе изтъквал пред нея, че някой ден окачването на минибуса ще трябва да се смени, както и спирачната система, електрическата система и няколко от панелите на пода. Беше й натяквал колко е опасно, ако тези панели бъдат проядени от ръжда; някое сираче можеше да падне направо на пътя, и какво щяха да кажат хората тогава? Няма да се случи, отговаряше му тя. Няма да позволим да се случи.